Определение № 2388 от 11.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1499/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Подадена е частна жалба от адв. П. К. от САК – пълномощник на ищците З. М. М. и Р. А. М., срещу определение № 278/29.04.2024 г., постановено по в. т. д. № 543/2023 г. по описа на Варненския апелативен съд, 3 с-в, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на адв. П. К. от САК за изменение на решение № 51/21.02.2024 г. в частта му за разноските – за присъждане на основание чл. 38, ал. 2 ЗА допълнително на сумата от 8175 лв. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като неправилен се явява правният извод на въззивния съд, че не следва да се прилагат нормативните изисквания, уредени в чл. 7, ал. 2 и чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно които при определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство на основание чл. 38, ал. 2 ЗА се взима предвид не сборът на материалния интерес по всеки иск, а цената на всеки един от кумулативно обективно съединените искове, предмет на делото. Счита за необоснован фактическия извод на въззивния съд, че пълномощникът на ищците не е участвал в проведеното пред апелативния съд о. с. з., тъй като този процесуален представител е представил молба, с която е бил взел отношение по даване на ход на делото, както и писмено становище по предявената от ответника въззивна жалба, поради което размерът на адвокатското възнаграждение не е следвало да се определя по правилата на чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г., а именно ѕ от минималните възнаграждения на база материалния интерес от 60000 лв., а би следвало да се присъди пълният размер от 6540 лв. за всеки един от разгледаните два активно субективно съединени осъдителни искове. Развил е подробни правни съображение за неправилността на правното съждение на въззивния съд, че той не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения съобразно Наредба № 1/2004 г., тъй като те притежавали единствено инструктивен характер. Ответникът не е подал в законоустановения срок писмен отговор. Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Изяснява се, че с решение № 51/21.02.2024 г., постановено по в. т. д. № 543/2023 г. по описа на Варненския апелативен съд, 3 с-в, първоинстанционното решение е отменено в частта, в която като законна последица от уважаване на предявените осъдителни искове е присъдена законна лихва, изтекла за периода от 20.08.2022 г. до 20.10.2022 г. върху сумата от 60000 лв. – по всеки един от активно субективно съединените осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, представляваща горницата над 120000 лв. до 180000 лв., като в тази част тези акцесорни претенции са отхвърлени. В останалата обжалвана от ответника част – над сумата от 120000 лв. до присъдения размер от 180000 лв., т.е. за 60000 лв. (по всеки един от двата активно субективно съединени осъдителни искове), представляващи заместващо обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие (кончината на техния син при настъпило ПТП), първоинстанционното решение е потвърдено. Тъй като въззиваемите-ищци са били представлявани от адвокат, който е осъществявал от тяхно име безплатно процесуално представителство, за частта, за която предявената въззивна жалба е отхвърлена (общо за сумата от 120000 лв., представляваща материалния интерес по делото пред апелативния съд), за него - срещу насрещната страна в исковия процес, се поражда субективно право на адвокатско възнаграждение, чийто размер съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА се определя в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА. Установява се, че, за да се произнесе по молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, апелативният съд е съобразил, че съобразно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на Европейския съюз, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22, съдът не е обвързан от установените с подзаконов нормативен акт минималния размери на дължимото адвокатско възнаграждение, поради което е счел, че Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не следва да се прилага, а определените в нея минимални размери могат да служат единствено като ориентир при служебно определяне на възнаграждения, като за тяхното присъждане от значение са следните обстоятелства: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и, преди всичко, фактическата и правна сложност на делото (определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о.). При съобразяване на тези критерии за конкретния казус, а именно обстоятелството, че пред въззивния съд процесуалните представители на страните поддържат вече заявени в първата инстанция становища и възражения, пълномощникът на въззиваемите-ищци – адв. П. К. от САК, не е участвал в проведеното открито съдебно заседание, като пред апелативния съд не са извършени процесуални действия по събиране на нови доказателства във връзка с нововъзникнали или новоузнати обстоятелства, въззивният съд е приел, че присъденото на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на адв. П. К. от САК адвокатско възнаграждение за осъществената от нея безплатна правна помощ на въззиваемите – в общ размер от 4905 лв., съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото, предмет на въззивното производство. Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на съюзното право, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При осъществяване на преценката относно размера на дължимото адвокатско възнаграждение за осъщественото от пълномощника (адвокат) на страна в процеса безплатно процесуално представителство съдът следва да съобрази действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело, като трябва да се ръководи от следните примерно изброени критерии: броя на страните и тяхното процесуално качество (дали са ищци или ответници; главни или подпомагащи; типични или процесуални субституенти; дали другарството е обикновено или необходимо); предмета на правния спор (дали са предявени един или няколко искове, вкл. при начално и последващо обективно и субективно съединяване на исковете; броя и вида на релевираните материалноправни възражения; дали е налице отклонение от типичното развитие на гражданския процес с усложнения в страните или предмета на делото); вида и обема на търсената съдебна защита (какви субективни материални права се защитават – лични или имуществени из областта на различните клонове на частното право, вкл. дали исковете са неоценяеми или защитаваното право е оценяемо в пари – в този случай релевантен би бил и размерът на материалния интерес); вида и броя на извършените процесуални действия, вкл. и броя и вида на съдебните заседания, в които процесуалният представител на страната е участвал; действително вложените процесуални усилия за защита на поддържаната от страната теза, респ. за опровергаване на правното съждение на ответната страна; броя и вида на фактическите твърдения, оспорвания, възражения, реплики и дуплики; когато се обжалва въззивно решение, трябва да се съобразят както броят и смисълът на поставените правни въпроси, обосноваващи допускането на въззивното решение до касационно обжалване, така и релевираните касационни доводи за неправилност на обжалваното решение и пр. В конкретния казус исковото производство е образувано по предявени от двама обикновени другари активно субективно съединени парични (облигационни) искове за заплащане на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие настъпилата по време на ПТП кончина на техния син. Общият материален интерес пред въззивния инстанция възлиза на сумата от 120000 лв., като всички правнорелевантни факти, на които ищците-обикновени другари основават своята активна материална легитимация, са общи. Още пред първата инстанция делото е било изяснено от фактическа страна, като първоинстанционният съд задълбочено е обосновал своя краен съдебен акт. Следователно, пренесеният с въззивната жалба на въззивника-застраховател правен спор не се е отличавал нито с фактическа, нито с правна сложност. Макар и във въззивната жалба да е релевирано ново доказателствено искане – за допускане на нова съдебна експертиза, която да установи правнорелевантните факти, обосноваващи основателността на наведеното от ответника правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от твърдяното противоправно поведение на загиналия син на ищците (пътник в МПС без правилно поставен предпазен колан), с него не се е целяло установяване на различни обстоятелства от тези, които вече са били изяснени в първоинстанционното производство (по своето правно естество поисканата съдебна експертиза представлява не допълнителна, а повторна - арг. чл. 201 ГПК). Следователно, при подготовката на писмения отговор на въззивната жалба процесуалният представител на въззиваемите-ищци обективно не е бил затруднен да обоснове както неоснователността на това доказателствено искане, така и на въззивната жалба. Пред апелативния съд не са извършвани процесуални действия, свързани със събиране и анализиране на нови доказателствени средства и способи за установяване на причинно-следствените връзки между обстоятелствата и явленията в обективната действителност, като съдебното дирене е приключило в едно открито съдебно заседание. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи настоящият съдебен състав достига до правното съждение, че присъденото от апелативния съд адвокатското възнаграждение за осъщественото от пълномощника на въззиваемите-ищци (адв. П. К. от САК) безплатно процесуално представителство – в размер на сумата от 4905 лв., съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото пред въззивната инстанция. Поради тези правни съображения частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение като правилно трябва да бъде потвърдено. Воден от горното, съдът