Определение № 50 от 26.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 939/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх.№ 260260 от 25.01.2021 г. на Г. С. М. чрез неговия служебен адвокат В. Б. от АК – П., към която (съгласно Разпореждане № 128 от 15.03.2021 г. на Председателя на Второ гражданско отделение при ГК на ВКС) е присъединена частна жалба вх.№ 260264 от 26.01.2021 г. (п.кл. от 25.01.2021 г.), подадена от Г. С. М. /лично/. И двете частни жалби са насочени срещу Определение № 260175 от 21.12.2020 г. по в.гр.д.№ 292/2020 г. на Окръжен съд – Перник, І гр.възз.състав.

Ответницата по частната жалба С. П. П. е депозирала отговори на всяка от жалбите чрез адвокат Б. В. от САК. Моли атакуваното определение да бъде потвърдено.

Частните жалби са процесуално допустими.

Разгледани по същество, жалбите са неоснователни по следните съображения:

Производството пред първата инстанция (РС – Перник) е образувано по предявен от С. П. П. срещу Г. С. М. положителен установителен иск за собственост по отношение на 1/2 ид.част от УПИ в кв. 29 по РП на [населено място], кв. С. Т., одобрен със Заповед № 1610 от 29.12.1996 г., заедно с едноетажен обект със з.п. 16 кв.м. (заснети съответно с ид.№ * и ид.№ ****). Ищцата е поискала при уважаване на иска да бъде отменен и н.а.№ 45, т. ІІ, н.д.№ 202 от 26.09.2006 г. по описа на нотариус с рег.№ * на НК, съгласно който Г. С. М. е закупил целия УПИ и сградата. С основното първоинстанционно Решение № 1882 от 19.12.2019 г. по гр.д.№ 9339/2018 г. на РС – Перник (поправено с Р № 348 от 12.02.2020 г.) иска по чл. 124 ГПК е уважен и съобразно изхода на спора Г. С. М. е осъден да заплати на С. П. П. разноски в размер на 1 159,14 лв. Впоследствие, с Р № 397 от 17.02.2020 г. (имащо характер на определение по чл. 248 ГПК), РС – Перник е преразгледал произнасянето си по отговорността за разноските, като е постановил, че Г. С. М. не дължи заплащането на такива на ищцата по съображения, че е лице, освободено от заплащането на такси и разноски. Междувременно, с Р № 348 от 12.02.2020 г. е допълнено основното първоинстанционно Решение № 1882 от 19.12.2019 г., като е постановено отменяването на н.а.№ 45, т. ІІ, н.д.№ 202 от 26.09.2006 г. изцяло.

В резултат от подадени въззивна (насочена само срещу произнасянето относно отменяването на н.а.№ 45, т. ІІ, н.д.№ 202 от 26.09.2006 г.) и две частни жалби е образувано в.гр.д.№ 292/2020 г. на ОС – Перник. С основното въззивно Решение № 260094 от 23.10.2020 г. е прието отсъствието на предпоставки за отменяването на конститутивния (обективиращ договор за продажба) н.а.№ 45, т. ІІ, н.д.№ 202 от 26.09.2006 г., в която и да е от частите му, съответно – постановеното от РС отменяване на н.а.№ 45, т. ІІ, н.д.№ 202 от 26.09.2006 г. частично е обезсилено (за 1/2 ид.ч., която не е предмет на спора по чл. 124 ГПК) и частично е отменено (за останалата 1/2 ид.ч.). По съображения, че и лицата, получили правна помощ, дължат разноски при съобразяване на принципа по чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК – съобразно изхода от спора, прието е, че Г. М. дължи на ищцата заплащането на направените от нея разноски за защита пред РС. Ето защо въззивният съд е отменил Р № 397 от 17.02.2020 г. Така, пораждащо действие относно отговорността за разноските в производството пред първата инстанция се явява Р № 1882 от 19.12.2019 г. (което изрично е разяснено с мотивите на Р № 260107 от 20.11.2020 г. на ОС – Перник).

С депозираната от служебния адвокат на Г. С. М. - В. Б. от АК – П., молба вх.№ 261634 от 25.11.2020 г. е заявено искане при условията на чл. 248 ГПК да бъде преразгледан въпросът за размера на дължимите на ищцата разноски за защитата й пред РС. Искането е мотивирано с разбирането, че РС е сезиран с два иска – по чл. 124 ГПК и по чл. 537, ал. 2 ГПК, като първият е основателен (в тази му част Р № 1882 от 19.12.2019 г. на РС – Перник е влязло в сила като необжалвано), но искът по чл. 537, ал. 2 ГПК не е уважен.

Въззивният съд е разгледал молбата и по съображения, че искането по чл. 537, ал. 2 ГПК не представлява самостоятелна претенция, респ. произнасянето по него няма отношение към размера на отговорността за разноски, които следва да понесе ответника, с обжалваното Определение № 260175 от 21.12.2020 г. ОС е оставил без уважение искането по чл. 248 ГПК.

Така постановеното определение е правилно.

Както е разяснено с ТР № 3 от 29.11.2012 г. по тълк.д.№ 3/2012 г. на ВКС, ОСГК (в развитие на приетото с ТР № 178 от 30.06.1986 г. по гр.д.№ 150/85 г. на ВС, ОСГК), чл. 537, ал. 2 ГПК регламентира основание за отменяване на констативни нотариални актове – такива, с които се удостоверява право на собственост върху недвижим имот, а не и нотариални актове, удостоверяващи сделки, с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот. С констативния нотариален акт се удостоверява право на собственост върху недвижим имот, последица от което е наличието на доказателствена сила спрямо всички относно съществуването на правото на собственост в полза на лицето, посочено в акта. Когато различно от последното лице претендира правото на собственост, признато с констативния нотариален акт, то може да се защити по исков път – като установи несъществуването на удостовереното с нотариалния акт право. Защитата на претендиращия правото на собственост е по исков път, като с постановяването на съдебно решение, което със сила на присъдено нещо признава правата на ищеца по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр, издаденият нотариален акт следва да се отмени на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. Предмет на предявения иск е засегнатото право на собственост на ищеца, а не нотариалния акт. Отменяването на последния е изрично разпоредена законна последица от уважаването на предявения иск за защита на засегнатото с издаването му материално право.

Следователно – отменяването на констативния нотариален акт на основание чл. 537, ал. 2 ГПК (чл. 431 ал. 2, пр. 3 от отменения ГПК) е последица, приложима при наличие на несъвместимост между правото, претендирано с уважения иск за собственост, и правото, удостоверено с издадения в полза на ответника охранителен акт. Отменяването на констативния нотариален акт не съставлява произнасяне по самостоятелен иск, а е само законна последица от уважаването на предявен иск за собственост. Доколкото не съществува самостоятелен иск по чл. 537, ал. 2 ГПК, отговорността за разноските по делото се разпределя в зависимост от изхода по иска за собственост, без значение какъв ще е резултатът на делото по последицата по чл. 537, ал. 2 ГПК (така: Решение № 69 от 16.07.2020 г. по гр.д.№ 3841/2019 г. на ВКС, І г.о.).

Въззивният съд е формирал същите изводи, поради което атакуваното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение