Определение № 199 от 22.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1962/2024 г.

Производството е по чл.248 ГПК. Постъпила е молба, вх.№ 15934/01.09.2025г., на адв.Р. И., лично и като процесуален представител на ищцата С. Н., за изменение и допълване в частта за разноските на определение № 2450/31.07.2025г. по т.д.№ 1962/2024г. на ВКС. С писмен отговор насрещната страна, ответникът „Юробанк България“ АД, [населено място], чрез адв.Д. М., оспорва молбата като недопустима, евентуално неоснователна. Съставът на I т.о., след като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното: Възражението за недопустимост на молбата по чл.248, ал.1 ГПК е неоснователно. С подаването й по електронната поща на 30.08.2025г. е спазен преклузивният едномесечен срок по чл.248, ал.1 ГПК, започнал да тече от 31.07.2025г., когато е постановено необжалваемото определение, чието изменение и допълване се иска. Разгледана по същество, молбата е неоснователна. Производството, в което е постановено определение № 2450/31.07.2025г., т.д.№ 1962 по описа за 2024г. на ВКС, е образувано по касационна жалба на ищцата С. Н. срещу въззивно решение в частта, с която е потвърдено отхвърлянето на предявения кондикционен иск за възнаградителна лихва за посочен период и в посочен размер, и по насрещна касационна жалба на ответника. С определение № 2450/31.07.2025г. по т.д.№ 1962/2024г. на ВКС, след поставяне на разглеждане на касационната жалба на ищцата, не е допуснато касационно обжалване, а - с оглед на този резултат и на осн. чл.287, ал.4 ГПК, насрещната касационна жалба не разгледана. При определяне на отговорността за разноски пред касационната инстанция е прието е, че на ищцата не са дължими разноски, а в полза на ответника са присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба в размер на 1200лв. Релевираните в молбата доводи във връзка с възлагането в тежест на ищцата на направените от ответника разноски в касдационната инстанция, основани пряко на чл.6, § 1 и чл.7, § 1 от Директива 93/13/ЕИО и принципа на ефективност, както и на позоваване на решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС и определение по ч.т.д.№ 1085/2022г. по описа на ВКС, са неоснователни. В решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС е прието, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния ѝ характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Решението е постановено по преюдициално запитване относно съвместимостта на режима за разпределяне на съдебните разноски съгласно член 394 LEC (Ley de Enjuiciamiento Civil) с Директива 93/13, в хипотеза, при която според посочения текст от испанския закон за граждански процедури, може да се стигне до това продавачът или доставчикът да не бъде осъден да заплати всички съдебни разноски, когато бъде уважен изцяло предявеният от потребител иск за установяване на нищожност на неравноправна договорна клауза, а само частично е уважен искът за връщане на платени по силата на тази клауза суми. В постановеното по чл.274, ал.2 ГПК определение № 698/27.09.2023г. по ч.т.д.№ 17/2023г., II т.о., е изяснено, че постановките на решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС не намират приложение по аналогия в хипотеза на неоснователност на част от предявени обективно съединени искове за установяване на нищожност на неравноправни клаузи от потребителските договори; Освобождаване на потребителя от отговорността за разноските в случаите, при които той е засегнат от прилагането на неравноправна клауза в договор за кредит, но обусловеният кондикционен иск е частично неоснователен, се налага от затруднението, което потребителят би имал да определи точния размер на неоснователно платените от него суми и да разграничи коя част от плащанията е извършена именно въз основа на неравноправната клауза; При неоснователност на претенцията на потребителя за прогласяване нищожност на дадена клауза в договора, тези съображения не са приложими. В разглеждания случай постановките на решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС са неприложими. Ищцата, която несъмнено има качеството на потребител, не може да бъде освободена от отговорността за разноски в касационното производство, тъй като не само не се касае за хипотеза, в която потребителят е затруднен да определи точния размер на платените без основание суми, предвид на това, че с обжалваното от ищцата въззивното решение е потвърдено отхвърлянето на кондикционната претенция за възнаградителна лихва за посочен период и в посочен точно размер, но и претенцията е отхвърлена, поради неоснователност на доводите за нищожност на целия договор за кредит, евентуално на договорната клауза за възнаградителна лихва. Недопускането на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищцата част обосновава присъждането в нейна тежест на направените от ответника разноски за подаване на отговора на касационната жалба. Неоснователни са и доводите, на които е основано искането за допълване на определението чрез присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за предоставената на ищцата безплатна правна помощ за изготвяне и подаване на отговора на насрещната касационна жалба. Противно на неоснователно поддържаното, неразглеждането на насрещната касационна жалба не е равнозначно на недопускането й, съответно не е осъществена хипотеза за дължимост на разноски. Поради изложеното, молбата се оставя без уважение. Мотивиран от това, съставът на I т.о.: