Определение № 3869 от 10.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9839/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 - чл. 236 от АПК. Образувано е по частна жалба на М. Й., гражданка на Република Турция против Определение № 10444/01.07.2024г., постановено по административно дело № 5716/2024г. по описа на Административен съд София-град, с което е била оставена без разглеждане жалба й срещу отказ за издаване на виза тип "D" от 19.04.2024г., постановен от Първи секретар Консул при Генерално консулство на Република България в гр. Истанбул, Р. Турция. В частната жалба е изложен довод за допуснато при постановяване на оспореното определение нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по 236, вр. чл.209, т.3 АПК. Иска се отмяна на определението. Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване, неблагоприятен за страната в производството акт, с който се прегражда по-нататъшното му развитие и е депозирана в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е основателна по следните съображения: Производството пред Административен съд - София-град е образувано по депозирана от страна на М. Й., гражданка на Република Турция, жалба срещу отказ за издаване на виза тип "D" от 19.04.2024г., издадено от Първи секретар Консул при Генерално консулство на Република България в гр. Истанбул, Р. Турция. В жалбата до административния съд са формулирани оплаквания за нарушение на административнопроизводствените правила, състоящо се в липса на мотиви за постановения отказ, за противоречие с материалноправни разпоредби на Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (НУРИВОВР), Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) и др. С обжалваното определение Административен съд София-град е оставил оспорването без разглеждане, като се е позовал на разпоредбата на чл.10а, ал.4 ЗЧРБ. Обсъдил е изрично доводите на жалбоподателката, свързани с оспорения отказ и е изложил мотиви, че със същото са въведени процесуално-правни и материално-правни основания, свързани с разпоредбата на чл.10, ал.1, т.17 от Закона за Чужденците в Република България (ЗЧРБ), но не се твърдят допуснати нарушения на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), свързани с постановяването на оспорения отказ, т.е. не е налице изключение от предвидената в разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ необжалваемост на този отказ. Определението е неправилно. Съгласно чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ един от видовете издавани визи от Република България са тези за дългосрочно пребиваване (виза тип "D"). Обжалваният в първоинстанционното производство отказ е постановен по повод отправено искане за издаване именно на такъв тип виза, която съгласно чл. 18 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген от 14.06.1985 г. е национална виза и се издава от държавата-членка, съгласно нейното законодателство. В националното ни законодателство тази процедура е регламентирана в Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България (ППЗЧРБ) и НУРИВОВР, а основанията за отказ са посочени в чл. 10, ал. 1, т. 1 - т. 25 от ЗЧРБ. Разпоредбата на чл.34, ал.1 НУРИВОВР от своя страна определя компетентността на дипломатическите органи да постановяват откази с разглеждания предмет. Макар сама по себе си, уредената в разпоредбата на чл.10а, ал.4 ЗЧРБ необжалваемост да не противоречи на разпоредбата на чл.127, ал.2 АПК, доколкото подобна възможност е уредена в разпоредбата на чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България, то при преценка на конкретния отказ е видно, че органът изрично е посочил, че отказът подлежи на оспорване пред по-горестоящия административен орган или пред съответния административен съд в срок от 14 дни, считано от датата на уведомяването за отказа на визата. В указанията за обжалваемостта на процесния отказ органът не е отразил допълнителните нормативноустановени предпоставки за допустимост на оспорването. Това обстоятелство само по себе си противоречи на принципа за последователност и предвидимост, установен с разпоредбата на чл.13 АПК. В този случай първоинстанционният съд не е могъл да очаква изричното посочване на допуснато нарушение на конкретен член от ЕКПЧ, а е следвало служебно в производството по същество да изследва посочените от жалбоподателя обстоятелства и да извърши служебна преценка за наличието или липсата на допуснато подобно нарушение, доколкото съществуването на подобен дефект е винаги основание за отмяна на оспорения акт, а не само в случаите, когато такива аргументи са били наведени от страна на жалбоподателя. Възприемане на обратното становище би било равносилно на автоматично допускане на нарушение на разпоредбата на чл.13, вр. чл.1 и чл.17 от ЕКПЧ от страна на Държавата в лицето на нейните органи и съд. Според ЕСПЧ разпоредбата на чл. 17 от ЕКПЧ има две последици. Първо, той забранява на държавите - страни по Конвенцията, да използват която и да е от разпоредбите на Конвенцията, за да ограничат правата и свободите, гарантирани от нея. Второ, той не позволява на държавите - страни по Конвенцията, да се позовават на разпоредби от Конвенцията, за да ограничат правата и свободите, които тази разпоредба защитава, в по-голяма степен, отколкото е предвидено в Конвенцията (Bоrsan v. Romania (dec.), 2016 г., § 71 Application no 79917/13) С поставянето на съдебния контрол върху нарушението на правата на човека, защитени от ЕКПЧ, в зависимост от позоваването на страна в производството на допуснато подобно нарушение, вместо да бъде извършена служебна проверка за това, се ограничава обхвата на защитата на правата, която държавата дължи по Конвенцията под формата на позитивни задължения. Целта на член 13 от своя страна е да осигури средства, чрез които физическите лица могат да получат защита на национално равнище за нарушения на техните права по Конвенцията, преди да се наложи да се задейства международния механизъм за подаване на жалба пред Съда (Kudіa v. Poland GC, 2000 г., § 152 (Application no. 30210/96)). Този член, като дава пряк израз на задължението на държавите да защитават правата на човека преди всичко в рамките на собствената си правна система, установява допълнителна гаранция за индивида, ефективно да се ползва от тези права (пак там, § 152). Ако член 13 не се прилага в пълна степен, индивидите системно ще бъдат принудени да отправят жалби до ЕСПЧ, вместо проверката за допуснати нарушения на защитените от ЕКПЧ права да бъдат разгледани на първо място в рамките на националната правна система. Изложеното се явява основание за отмяна на оспореното определение и връщането на делото с указания за съобразяване на съдебния състав с обстоятелствената част на настоящия съдебен акт. Воден от горното и на основание чл. 222, ал.2, т.1 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,