Решение № 315 от 30.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 370/2011 г.

Решение № 315 от 30.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 370/2011 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Камелия Маринова Производството е по чл. 290 - чл. 293 от ГПК. Образувано и по касационна жалба на Р. В. и Е. В., чрез представителите им адвокат Й. Г. и адвокат Д. П., против решение от 8.11.2010 г., постановено по гр. д. № 1975 по описа за 2006 г. на Софийски градски съд, II-В отделение, с което е оставено в сила решение от 21.06.2003 г. по гр. д. № 15070/2000 г. на Софийски районен съд, 50-ти състав за отхвърляне на предявения от Р. В. и Е. В. против [фирма], [населено място] ревандикационен иск по отношение магазин в [населено място], [улица]. В касационната жалба са наведени доводи за необоснованост и неправилно приложение на материалния закон, като се иска отмяна на атакуваното решение и уважаване на предявения иск. Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] оспорва същата. С определение № 674 от 24.06.2011 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса достатъчно ли е имотът да е одържавен от дадено лице, за да настъпи в негово лице, респ. в лицето на наследниците му, възстановяване на правото на собственост. В случая ищците са основали иска на твърденията, че магазинът е бил одържавен по ЗОЕГПНС от праводателя им Ж. Х. А. и собствеността е възстановена по реда на ЗВСОНИ. В. съд е приел, че имота съществува до размерите в които е одържавен и от тази гледна точка липсват пречки за възстановяване на собствеността. С оглед оспорване правата на праводателя на ищците обаче е счетено, че не е доказано по безспорен начин Ж. Х. А. да е бил собственик към момента на одържавяването, доколкото е установено единствено, че същия е декларирал имота през 1947 г., а в акта за държавна собственост е посочено, че имота е негова бивша собственост, но при отчуждаването е ползван от обущарска кооперация, без данни за правното основание, въз основа на което се ползва магазина. По основанието за допускане на касационно обжалване: съгласно чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ правото на възстановяване на собствеността се установява с факта, че тя е била отнета от дадено лице. Следователно за легитимацията на правото на възстановяване на собствеността е без значение наличието или липсата на документ за собственост, а е достатъчно да се установи, че одържавяването е извършено от лицето, претендиращо възстановяване на собствеността, респ. негов наследодател или праводател. Когато обаче това лице предяви иск за собственост, основан на реституцията и възникне спор за притежание правото на собственост към момента на одържавяване на имота, то в исковия процес следва да бъде доказано притежанието на собствеността към този момент, което може да стане както с констативен нотариален акт, издаден при условията на чл. 9 ЗВСОНИ, така и с установяването на други доказателствени факти, от които може да се направи безспорен извод за собствеността. По основателността на касационната жалба: в настоящия случай в писмена молба-становище, представена в първото по делото съдебно заседание на 6.11.2001 г. ответното дружество е оспорило, че Ж. А. е бил собственик на процесния имот. По делото не е представен документ, обективиращ основание за придобиване на собствеността, но е проведено косвено доказване на правото на собственост на лицето, от което имота е отчужден - установено е, че имота е деклариран от Ж. Х. А. с декларация от 16.06.1947 г. по Закона за еднократния данък върху имуществата, както и по Закона е отчуждаване на едрата градска недвижима собственост, отчужден е от него и същия е посочен като бивш собственик на одържавения магазин в акта за държавна собственост. Посочените косвени доказателствени факти, свързани с нормативната уредба, при която са се осъществили, изискваща деклариране на недвижимия имот от собственика му с оглед заплащане на данък, съответно проверка и одържавяване на имота в лицето на неговия собственик, както и с оглед липсата на данни по делото за нещо различно, обосновават извода, че Ж. Х. А. е притежавал собствеността към момента на одържавяване на имота. Ответното дружество е оспорило и качеството наследник на първоначалната ищца Л. Ж. А.. Представените по делото доказателства удостоверяват, че ищците са правоприемници на отчуждения собственик Ж. Х. А., починал в САЩ на 1.12.1982 г. Същият е посочил Л. Ж. А. като своя съпруга в декларацията от 16.06.1947 г. по Закона за еднократния данък върху имуществата, като съпруга Л. А. е посочена и акта му са смърт и в удостоверението за наследници на баща му Х. М. А., поч. 1926 г., издадено въз основа на клетвена декларация. Наличието на брачна връзка между Ж. Х. А. и Л. Ж. А. се потвърждава и от показанията на свидетелката Т. М. К., които са допустими с оглед удостовереното обстоятелство, че липсват архивите за сключени бракове на лица с израилтянско вероизповедание за периода до 9.09.1944 г. Като наследник на Ж. Х. А. и на основание чл. 9, ал. 2, изр. първо, предл. второ ЗН Л. Ж. А. е наследила * от имуществото на починалия си съпруг, а призовани да наследят останалата * са низходящите на починалите преди него негови братя и сестра. По силата на завещателно разпореждане наследници на Л. Ж. А. се явяват ищците Р. В. и Е. В.. Неоснователно се явява и възражението на ответното дружество, че магазинът не съществува във вида, в който е отчужден и че владее обект, различен от одържавения, обосновано с различната площ, с която е описан в акта за държавна собственост /* кв. м./ и действителната му площ /около * кв. м./ и липсата на данни за четвъртата граница на имота към момента на одържавяването. Експертното заключение от 4.10.2004 г. установява, че три от границите на имота, описани в акта за държавна собственост от 1949 г. съвпадат с настоящите, а разширената техническа експертиза от 30.09.2010 г. - че и четвъртата граница /така наречената "западна стена"/ е част от основното застрояване и в момента съществува във вида, в който е съществувала при изграждането на сградата. След като границите и конструктивната цялост на обекта съществуват и понастоящем в същия вид, както при отчуждаването, то извършеното преустройство по одобрения архитектурен проект от 7.11.1991 г. не е довело до възникване на нов обект и не е пречка за реституцията, а относно идентичността на имота с отчуждения е налице признание на праводателя на ответното дружество, обективирано в заповедта за деактуването му и предаването му на наследниците на Ж. Х. А. и отбелязванията в акта за държавна собственост. С оглед горните изводи следва, че са налице предпоставките по чл. 1 от ЗВСОНИ и ищците се легитимират като собственици на * ид. ч. от имота, считано от 24.02.1992 г. Извършената на 19.05.1999 г. продажба на имота от Столичния общински съвет на [фирма] им е непротивопоставима и не създава за дружеството правно основание да упражнява фактическата власт. Възражението на [фирма], че е придобило по давност * ид. ч. от имота, тъй като собствениците й не са предявили претенции, не следва да се обсъжда, тъй като е заявено за пръв път в писмените бележки, т. е. след приключване на устните състезания при второто въззивно разглеждане на делото. В обобщение въззивното решение се явява неправилно и следва да бъде отменено и тъй като всеки съсобственик може да ревандикира цялата вещ от лицето, което я ползва без правно основание, искът следва да бъде уважен изцяло. Ответното дружество следва да възстанови на ищците направените по делото разноски в размер на 1909.00 лв. По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение