Определение № 328 от 03.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 4643/2013 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. В. К. против решение № 164/14.06.2013 г. по в.т.д. № 230/13 г. на Варненски АС в частта, с която съдът е приел в мотивите, че твърденията на ищеца за нередовно свикване на общото събрание, поради нередовно призоваване на съдружниците, са неоснователни, и в частта за разноските, тъй като съдът е приел, че адв.възнаграждение не е заплатено и не следва да се присъжда. Подадена е и частна жалба от Д.К. против определение от 23.09.2013 г., с което е оставено без уважение искането за изменение на постановеното решение в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК. Ответното С. О.-Т. е подало отговори, че и двете жалби са неоснователни. ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решението по т.д. № 87/2009 г. на Разградски ОС в частта, с която отменя решенията на проведеното на 20.07.2009 г. О. на С. О. за освобождаване на Д.К., като управител, и избор на Ал.А. за управител, и го е отменил в частта относно присъденият адв.хонорар 1 000 лв. Сега в касаторът обжалва въззивното решение само в онази част от мотивите, в която съдът е приел, че доводът за нарушение на чл.139,ал.1 ТЗ относно поканите за О. е ирелевантен. Дори не става дума за призоваване и за неоснователност. Искането за отмяна решенията на О. от 20.07.09 г. за освобождаване на ищеца К. като управител на О. и за избор на А. като управител, се основава на чл.74 ТЗ и искът е уважен, поради нарушение императивната разпоредба на чл.138,ал.2 ТЗ за свикване на общото събрание. Следователно съдебното решение е изгодно за касаторът-ищец. И при новият ГПК следва да се счита за запазила действието си т.18 ТР 1/2000 ОСГК, че мотивите на съдебното решение не подлежат на самостоятелно обжалване. В тази част касационната жалба е недопустима и следва да се остави без разглеждане. В частта за присъдените 1 000 лв. адв.хонорар, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение, тъй като няма доказателства за договорено и платено възнаграждение по договора за правна защита и съдействие на л.13 по т.д. 35/2009 на ТОС. Поставен е въпросът: Присъжда ли се адв.възнаграждение, което страната е уговорила, и как следва да бъде доказано неговото изплащане-чрез представяне на нарочен документ /разписка, пл.нареждане и др./? Отговорът на този въпрос за плащането се съдържа в т.1 ТР 6/6.11.2013 ОСГТК и съдът се е произнесъл в съответствие с нея. Освен това, въпросът предпоставя уговорено възнаграждение, а в случая няма доказателства за това В тази част касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане по същество. Частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение по чл.248 ГПК въззивният съд правилно е приел, че декларацията от адв.А. за платени 1 000 лв. в брой за адв.възнаграждение-л.44 по в.т.д. 543/11 на ВнАС не се включва в изискванията на т.1 ТР 6/6.11.2013 ОСГТК-доказателства за плащане по банков път или вписване в договора за правна помощ. Освен това, има разминаване в сумата цифром и словом. По изложените съображения, ВКС-І т.о.