Определение № 1838 от 15.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3456/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ АД, със седалище в [населено място], чрез адв. И. Ц., против решение № 221 от 8 юни 2023 г., постановено по в.т.д. № 222/2023 г. по описа на Апелативен съд П., с което е потвърдено решение № 407 от 8 декември 2022 г., постановено по т.д. № 454/2021 г. по описа на Окръжен съд Пловдив в частта му, с което на основание чл. 432 КЗ дружеството е осъдено да заплати на В. Я. Банкова сумата от 55000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, търпени от причинените й увреждания в резултат на пътнотранспортно произшествие от 07.09.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от 05.03.2021 г. С първоинстанционното решение искът е отхвърлен до пълната предявена сума от 80000 лева. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че размерът на присъденото обезщетение е прекомерно завишен и не съответства на практиката на съдилищата по аналогични случаи и на характера и степента на причинените от пътнотранспортното произшествие увреждания, както и на интензитета на търпените болки и страдания. Съдът приел по-тежки и сериозни болки от реално претърпените от Банкова и не преценил правилно всички релевантни за конкретния казус факти. Освен това не обсъдил конкретните обществено-икономически условия на живот в конкретното населено място, в което живее ищцата. Не бил отчетен и приносът на пострадалата за настъпване на процесното произшествие. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Поддържа се и че обжалваното решение е очевидно неправилно. В отговор на касационната жалба ответницата В. Я. Банкова, с адрес в [населено място], представлявана от адв. Р. М., излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователност на жалбата по същество. Пред първоинстанционния съд е предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Между страните не се спори, че са налице обективните и субективните признаци на деликтния състав на чл. 45 ЗЗД; че следва да бъде ангажирана отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“; както и че липсва съпричиняване от страна на ищцата. Предмет на въззивното производство е бил въпросът за размера на присъденото обезщетение. В тази връзка въззивният съд е анализирал приетите по делото медицинска и психологическа експертиза и събраните свидетелски показания. От заключението на медицинската експертиза се установява, че вследствие на пътнотранспортното произшествие ищцата е претърпяла закрито счупване на горния край (на външното плато) на лявата голяма пищялна кост, разкъсно-контузна рана на първи пръст на лявата ръка, открито счупване на основната фаланга на първи пръст на лявата ръка, разкъсване на разгъващото сухожилие на първи пръст на лявата ръка, контузия на главата, които са умерено тежки по степен; фрактурите са довели до трайно затрудняване на движенията на левия долен крайник и на левия горен крайник, а останалите травми – до разстройство на здравето извън случаите по чл. 128 и чл. 129 НК; непосредствено след произшествието ищцата е приета в болница, където е претърпяла операция на първи пръст на лявата ръка с цел метална фиксация на счупената фаланга на пръста и зашиване на разкъсаното сухожилие на същия пръст; извършено е и оперативно наместване и фиксация с метална плака на външното плато на лявата голяма пищялна кост; на седмия ден е изписана за домашно лечение; четири месеца е била на легло; провела е два курса рехабилитация; пострадалата е изпитвала различни по интензитет болки и страдания по време на лечебния и възстановителен период – от леки до умерени, постепенно затихващи до степен да станат епизодични и да се появяват при натоварване на левите крак и ръка; към момента на експертизата ходи с помощта на бастун и изпитва болки при движение след 200 м, трудно се изкачва по стълби; обемът на движенията на първия пръст на лявата ръка не е пълен; невъзможни са движенията в крайната фаланга на първия пръст, а силата му е значително намалена, като не се очакват съществени подобрения. В устните си обяснения вещото лице допълва, че не е възстановена силата на левия крайник на ищцата и това състояние няма да се подобри предвид възрастта й – 81 г. към момента на прегледа; относно крака посочва, че металните импланти не са извадени, тъй като операцията е рискова, и ако няма възпаление, те остават за цял живот. Назначената психологическа експертиза не е установила психично заболяване и поведенчески разстройства у ищцата; вещото лице е наблюдавало леко повишена ситуативна тревожност и успешно преработване на стреса, който обаче не е преработен окончателно. Свидетелят Банков, син на ищцата, разказва, че получил обаждане от майка си за катастрофата и веднага отишъл на местопроизшествието; ищцата била доста зле, уплашена, с обърнат пръст и надут крак, затиснат от таблото; със спешна помощ я извадили от колата и отишли в хирургиите, където й оперирали първо пръста, а после и крака; след изписването била четири месеца на легло, а след това започнали рехабилитациите; ищцата чувствала неудобство, че друг се грижи за нея и се променила след инцидента. От правна страна съдът сочи, че при определяне размера на обезщетението се отчитат вида на увреждането, интензитета му, влиянието му върху личността на пострадалия, времето за възстановяване, изпитаните болки, работоспособността на пострадалия, нормативно определените лимити на застрахователните компании, социално-икономическите и обществени условия в страната. Прието е, че претърпените счупвания и разкъсване на сухожилие са довели до трайно затрудняване движението на горен и долен леви крайници. Преценявайки вида на счупванията, проведените две оперативни лечения на ръката, операцията на крака, където са поставени метални импланти, но е рискова последваща операция за премахването им с оглед възрастта на ищцата, както и времето, през което ищцата е била на легло, интензитета на болките, психическото състояние на ищцата и все още непреживения стрес, невъзможността тя да се възстанови така, както преди пътнотранспортното произшествие, условията в страната и установените застрахователни лимити, съдебният състав определя, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди се явява сумата от 55000 лева. Касационният съд приема, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поддържаните от касатора въпроси. Касаторът поставя въпроса при определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства, или следва да обсъди само някои от тях. По този въпрос трайната съдебна практика приема, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди при претърпени телесни увреждания се определя, като се преценят редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането и нивата на застрахователно покритие към същия момент. Конкретните обстоятелства следва да бъдат оценени в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. В случая въззивният съд е обсъдил всички претърпени от ищцата телесни увреди, техния интензитет, периода на лечение, полаганите за ищцата грижи, неблагоприятната прогноза за възстановяването й в състоянието отпреди инцидента, отражението на злополуката в психиката й. Противно на изложеното от касатора съдът не е преценил претърпените травми като средна телесна повреда. По отношение на периода на отзвучаването им се е позовал на заключението на вещото лице, като е отчел и остатъчните последици от нараняванията, които ищцата ще търпи до края на живота си. Следователно съдът с решението си не се е отклонил от възприетото в съдебната практика, което е трайно установено и не се нуждае от осъвременяване. Поради това по поставения въпрос не следва да се допуска касационно обжалване на решението в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Неоснователно е твърдението на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение. Поддържаната квалифицирана форма на неправилността предполага законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Доводите на касатора във връзка с това основание са, че размерът на застрахователното обезщетение е завишен, като не са отчетени всички релевантни критерии за справедливост. В действителност тези оплаквания са относими към правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и могат да бъдат обсъдени във втората фаза на касационното производство. Затова твърденият порок не е налице. При този изход на производството пред касационната инстанция на процесуалния представител на ответника – адв. Р. М., се дължи сумата от 5050 лева за адвокатско възнаграждение, осъществено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,