Определение № 483 от 04.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2179/2024 г.

Производство по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по процесуално допустима частна жалба от Р. Ц. П., подадена чрез пълномощник адв. Н. М. – САК, против Определение № 4088/21.03.2024 г. по в.гр.д. № 2387/2023 г. на СГС, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателката по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение № 5625/03.11.2023 г. по в.гр.д. № 2387/2023 г. на СГС, в частта му за разноските. В срока по чл. 276, ал.1 ГПК не е постъпило писмено становище от насрещните страни в производството Г.-Н. Е. Н., К. С. С. - Н. и Е. Г. Н.. Частната жалба е допустима. По същество на частната жалба, като взе предвид данните по делото, настоящият касационен състав приема следното: С въззивно решение № 5625/03.11.2023 г. по в.гр.д. № 2387/2023 г. на СГС, е отменено първоинстанционното решение по гр.д. № 16105/2021 г. на СРС, с което е бил уважен предявеният от Р. Ц. П. срещу Г. Н. Е. - Н., К. С. С. - Н. и Е. Г. Н. главен иск по чл.109 ЗС за демонтиране на поставената система за контролиран достъп до сградата, в която живеят всички страни, вместо което е отхвърлил главния иск по чл.109 ЗС срещу тримата ответници, и за присъждане на ответниците на разноски над 96,67 лв., като по същество въззивният съд е отхвърлил тези искове срещу ответниците. Поради сбъдване на вътрешнопроцесуалното условие, въззивният съд е разгледал евентуалните искове по чл.109 ЗС, но е уважил само този срещу ответницата Г. Н. Е. - Н., като я е осъдил да преустанови действията, с които препятства ищцата да ползва общите части на сградата, в която живеят, и да й предаде електронен чип за достъп до асансьора на сградата, и е отхвърлил същите евентуални искове срещу останалите двама ответници. Според този изход на спора е определил дължимите между страните разноски. На ищцата, сторила разноски в първата инстанция 580 лв., е определил дължими от ответниците само 96,67 лв., равняващи се на 1/ 6 от сумата, поради предявени от нея 6 иска (главни и евентуални), от които е уважен само един. Съответно за въззивната инстанция е присъдил на ищцата по пропорционалност сумата 83,33 лв. от сторените от нея разноски 500 лв., възложени също в тежест на тримата ответници. За първата инстанция е определил следните разноски за ответниците, в тежест на ищцата: на ответницата Г. Н. Е. – Н. разноски за първата инстанция 300 лв. /половината от платеното от тази ответница адв.възнаграждение поради отхвърляне на единия иск срещу нея/, и на адв.Ш., за осъществяваната от него безплатна защита на другите двама ответници по договор с тях, възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв, по 400 лв. за всяка представлявана страна (или общо 800 лв.) за изцяло отхвърлените искове срещу тези двама ответници. За въззивната инстанция съответно, предвид изхода на спора, по съразмерност, е възложил на ищцата разноски в полза на ответниците 100 лв. за държавна такса (от 120 лв. платени от ответниците), а в полза на адв.Ш., представвлявал пред въззивната инстанция и тримата ответници, общо 1000 лв. С молба вх. № 119500/19.12.2023 г. ищцата-въззиваема Р. П. е поискала да бъде изменено въззивно решение в частта му за разноските, като на ищцата да бъдат присъдени половината от сторените от нея разноски /равняващи се тези половини на 290 лева в производството пред СРС и на 250 лева в това пред СГС/, а не в размер на 1/6, както е определил въззивният съд, като за тези разноски се осъди само ответницата Г. Н. Е. – Н. да ги заплати на ищцата. С молбата е поискано да бъде изменено въззивното решение и в частта, с която ищцата Р. П. е осъдена да заплати адвокатско възнаграждение в полза на адв.Ш. общо 1800 лв. за двете инстанции, поради липса на материалните предпоставки за това по чл.38 ЗАдв, предвид твърдението, че ответниците К. и Е. Н. не са материално затруднени лица с оглед притежаваните от всеки от тях активи, за което се прилагат с молбата доказателства-справки от Агенцията по Вписванията и от Търговския регистър. Противните страни – ответници в производството, с общ отговор чрез адв Шалъфов, са оспорили молбата на ищцата по чл.248 ГПК. Сочи се, че правилно е определен минимален размер на адвокатското възнаграждение по исковете, които са неоценяеми. Оспорват се доводите на ищцата, че ответниците не отговарят на условието по чл.38, ал.1, т.2 ГПК. Излагат се и доводи, че настоящата ищца, заедно с други лица, водят идентични искове срещу ответниците К. и Е. Н., свидетелстват един на друг по тези дела, правят аналогични молби по чл.248 ГПК, които не са били уважени. Представят копия от определения по чл.248 ГПК по други дела. Със сега обжалваното определение по чл.248 ГПК от 21.03.2024 г., въззивният съд е оставил без уважение молбата на ищцата по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Приел е, че в договора за правна помощ, сключен между ищцата и процесуалния ѝ представител, не е разграничено какъв е хонорара по всеки един от предявените общо 6 иска срещу тримата ответници, и поради уважаване само на един от тях, на ищцата се следва само 1/6 от направените от нея разноски, и молбата по чл.248 ГПК в тази част следва да бъде оставена без уважение. По отношение възнаграждението за адв.Ш. за оказаната от него безплатна правна защита на ответниците К. и Е. Н. на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв, въззивният съд е приел, че наличието на основанието за оказване на безплатна правна помощ в посочената хипотеза не се обсъжда от съда при произнасяне по отговорността за разноските, и на адвоката се следва възнаграждение от насрещната страна, ако насрещната страна е осъдена за разноски. Насрещната страна по делото има право да оспори наличието на предпоставките за оказване на безплатна правна помощ, в който случай наличието на хипотезите по чл. 38, ал. 2 ЗАдв подлежи на доказване в процеса, но това възражение следва да бъде направено най-късно до приключване на съответното производство – в случая до края на устните състезания пред въззивния съд, и не може да бъде поставян за разглеждане за пръв път в производството по чл. 248 ГПК, за който извод се е позовал на практика на ВКС – определение № 163/13.06.2016 г. по ч.гр.д.№ 2266/2016 г., І г.о. и определение № 643/07.12.2022 г. по к.ч.т.д.№ 2370/2022 г., І т.о. С решение по чл.247 ГПК с № 1663/21.03.2024 г., по повод молбата на ищцата по чл.248 ГПК, въззивният съд е отстранил допуснати фактически грешки в диспозитива на решението си в частта за разноските, доколкото само ответницата Г.-Н. Н. следва да заплаща на ищцата разноски. Така според това решение по чл.247 ГПК, необжалвано и влязло в сила, диспозитивът на въззивното решение има съдържанието според поправеното, като първоинстанционното решение се счита е отменено в частта за разноските, в която ответниците К. и Е. Н. са осъдени да заплатят на ищцата разноски и ответницата Г.-Н. Н. е осъдена да заплати на ищцата разноски над 96,67 лв. до 580 лв., и потвърдено в частта за осъждане на Г.-Н. Н. за разноски в полза на ищцата до 96,67 лв., съответно и вместо осъждане на тримата ответници да заплатят на ищцата разноски пред СГС в размер на 83,33 лв., е осъдена само ответницата Г.-Н. Н. да заплати на ищцата разноски за производството пред СГС в размер на 83,33 лв. Настоящият касационен състав, като съобрази становището на частния жалбоподател, и след извършена служебна проверка за правилността на атакуваното определение съобразно ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ВКС, ОСГТК, намира следното: По разноските в полза на ищцата: Правилно въззивният съд е определил дължими на ищцата разноски в размер на 1/ 6 част от сторените от нея такива за първата и за въззивната инстанции, който извод следва от броя на предявените от нея общо 6 обективно и субективно съединени иска, от които е уважен само един, и липсата на разграничаване в договора с адвоката каква част от уговореното възнаграждение по кой от исковете се дължи. След решението на въззивния съд по чл.247 ГПК заплащането на разноски за двете инстанции в полза на ищцата е възложено в тежест само на ответницата Г.-Н. Н., частната жалба, респ. молбата на ищцата по чл.248 ГПК, в тази част – да се осъди само тази ответница за разноски, се явява неоснователна. По разноските в полза на ответниците: Предмет на молбата на ищцата по чл.248 ГПК са само разноските за адвокат, и то тези по чл.38, ал.2 ЗАдв, поради което настоящето произнасяне не обхваща присъдените от въззивния съд разноски в полза на ответниците за държавна такса пред СГС и на ответницата Г.-Н. Н. за адвокат пред СРС. Неправилен е изводът на въззивния съд, че опровергаване на предпоставките по чл.38, ал.1 ЗАДв не може да се прави в производството по чл.248 ГПК. За този извод съдът се е позовал на горепосочените две определения на ВКС, само първото от които дава отговор на подобен въпрос, - определение № 163/13.06.2016 г. по ч.гр.д.№ 2266/2016 г., І г.о. но в точно обратния смисъл, а именно, че насрещната страна, която оспорва наличие на предпоставките по чл.38, ал.1 ЗАДв, може да повдигне този спор по реда на чл.248 ГПК, като представи доказателства за опровергаване наличието на основание за предоставяне на безплатна правна защита. Същевременно е налице и практика на ВКС- определение № 213 от 31.05.2021 г. по ч. т. д. № 997/2021 г., ТК., І т. о. на ВКС и цитираните в него други определения на ВКС, според която, независимо дали са налице или не предпоставките по чл.38, ал.1 ЗАдв, то ако процесуалното представителство е уговорено като безплатно/ или няма данни за уговорено плащане между страната и нейния адвокат, то на адвоката се дължи възнаграждение за труда му от насрещната страна, която е осъдена за разноски, тъй като принципът на чл. 36, ал. 1 ЗА е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а размерът му, за разлика от хипотезата на чл. 36, ал. 3 ЗАдв, се определя от съда по императивната разпоредба на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Следователно на адвоката, защитавал страна без уговорено заплащане от страната, се дължат разноски, ако насрещната страна е осъдена за разноски, т.е. изходът на спора е неблагоприятен за насрещната страна. Представените с молбата по чл.248 ГПК на ищцата доказателства, обаче, не опровергават основанието по чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв, сочено в договора за безплатна правна защита на ответниците К. и Е. Н. с адв.Ш., представени в първата и във въззивната инстанции. От тези документи се установява само, че Е. Н. по време на настоящето производство, притежава по покупко-продажба 60/531 ид.ч. от УПИ парцел *, пл.№ *, м.П. Б., [улица], С. /стр.17 от справката от АВП за него/, предполагаемо придобити тези ид.части от поземлен имот по време на брака му с ответницата К. Н. и се явява СИО на двамата. Този факт обаче сам по себе си, не сочи на възможност да се заплати възнаграждение на адвоката, защото не може от това да се предполага възможността лицето да реализира доход, вкл. и от продажба или отдаване под наем на притежавано имущество, без наличието на данни за евентуални облигационни възмездни отношения за това имущество. Другото посочено имущество няма данни да е притежание на тези двама ищци, защото ап.1-2 с мазе 5-6, е придобит след това от трето лице по силата на постановление за възлагане, вписано на 12.11.2015 г. /стр.10 и стр.8 от справките за всеки от тях/, а за другите имоти има данни за вписани искови молби /за имотите в [населено място] за Е. Н./ или възбрани /апартамент 34 в С., Б., бл.* за К. Н.- стр.13, и гараж 6 на [улица] за Е. и К. Н. поотделно- стр. 15 /, но тези вписвания не удостоверяват, че ответниците притежават право на собственост върху посочените обекти, защото вписаните актове искови молби, и възбрани не се актове, които удостоверяват притежание право на собственост. Обстоятелството, че Е. Н. е едноличен собственик на капитала на „Никол 01“ ЕООД също не сочи, че този ответник разполага с парични средства, аналогично и твърдението, че К. Н. е член на сдружение с нестопанска цел, първо, остава недоказано, и второ, самото членство не удостоверява/не презумира/ получаван доход. Ето защо на адв.Ш., предвид изхода на спора, се дължи от ищцата адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. Оплакването на ищцата за липсата на уговорена безплатна защита от адв.Ш., е неоснователно. По делото както в първата, така и във въззивната инстанция, са представени договори между К. Н. и адв.Ш. и между Е. Н. и адв.Ш., с уговорена безплатна правна защита пи хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 ГПК, съответно такъв е представен и между Г. Н. и адв.Ш. за въззивната инстанция. Основателно е оплакването на частния жалбоподател, направено също и с молбата по чл.248 ГПК, че на адвоката не се следва възнаграждение за всеки един от ответниците поотделно, макар неправилно да се твърди, че е налице солидарност на задължението към ищцата и другарство между ответниците, каквито няма. Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, към която препращаща чл. 36, ал. 2 ЗА дв, не е обвързваща за съда и за страната, която е задължена за разноски, с оглед даденото тълкуване решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, задължително за всички национални съдилища, а дадените с нея минимални размери могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно от съда на възнагражденията на процесуалните представители на страните. Съдът следва да съобрази произнасянето си по разноските в полза на адвоката с вида и размера на защитавания интерес, действителната фактическа и правна сложност на спора, обема на извършената работа и други относими обстоятелства. Прилагайки тези критерии, и при съобразяване, че извършените от адвоката процесуални действия са идентични по характер и обем за двамата ответници, настоящият касационен състав намира, че възнаграждението на адв.Ш. за оказаната от него безплатна защита пред първата инстанция на двамата ответници К. и Е. Н., следва да се определи общо, а не за всеки поотделно, в размер на 400 лв. Молбата на ищцата по чл.248 ГПК до въззивния съд не засяга разноските в полза на ответницата Г.-Н. Н. за първата инстанция (в която тази ответница лично е заплатила на адв.Ш. възнаграждение), поради което техния размер не е предмет на производството по чл.248 ГПК, респ. на настоящето по частната жалба. Неоснователно ищцата счита, че за първата инстанция на адв.Щ. следва да се определи едно общо възнаграждение за защита на тримата ответници, защото съдът може да определи служебно възнаграждение на адв.Ш. по чл.38, ал.2 ГПК само за оказаната безплатна защита на двама от ответниците в първата инстанция и не може да въздейства върху разноските на другия ответник за адвокат, които са предмет на пряко договаряне и не са в обхвата на молбата по чл.248 ГПК относно размера им. За въззивната инстанция обаче, за адв.Ш., представляващ вече и тримата ответници безплатно в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 ГПК, се следва едно общо възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв, а не за всеки ответник поотделно, в размер на 400 лв., която е съпоставима с реализираната от адвоката еднаква защита на ответниците във въззивното производството по обща жалба, при липса на нови доказателства и на осъществени специфични действия за защитата на някое от тези лица, и по спор с без фактическа и правна сложност. По изложените съображения, състав на Върховния касационен съд, Второ отделение на Гражданска колегия