Решение № 7286 от 29.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 726/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационни жалба депозирана от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, бул. „Ген. Н. Столетов” № 21, против Решение № 35943/02.11.2025г. на Административен съд-София-град, постановено по адм.д. №7230/2025г. по описа на Съда, с което съдебният състав е уважил исковата претенция на В. Ц. П., от гр. София, [жк] [адрес], като осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 6055.82 лв., представляваща закона лихва, дължима за периода от 10.07.2022г. до 25.08.25г., върху вече присъдено му обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лева по влязло в сила Решение № 2824 от 26.04.2024 г. по адм. дело № 2818/2022 г. по описа на Административен съд София-град, с което е била уважена исковата претенция на същия ищец, против същия ответник за посочената главница, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на противоправни действия и бездействия на дл. лица при администрацията на ответната страна. Касаторът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София оспорва решението и поддържа становище, че решението е неправилно, касационно основание за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Изразява становище, че решаващият съд не е приложил правилно материалния закон. Ответникът, чрез депозирания отговор и в о.с.з. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Счита спора за правилно разрешен с оспорваното решение, което пледира да бъде оставено в сила. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението на първоинстанционния съд е правилно, като исковата претенция правилно е била уважена в доказания по делото размер. Върховният административен съд - състав на трето отделение, намира касационните жалби за процесуално допустими. Подадени са в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно. Жалбата е депозирана срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, съдебният състав намира касационната жалба за неоснователна. За да достигне до този правен извод, съдебният състав взема предвид следните обстоятелства от фактическа страна: Производството пред Административен съд-София-град е разгледано по предявен от В. Ц. П. иск, против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, за заплащане на законната лихва върху присъдени в негова полза с влязъл в сила съдебен акт неимуществени вреди в размер на 15 000. 00 лева, дължими за периода от 10.07.2022 г. (датата на влизане в сила на решението) до 25.08.2025 г. (която дата е била уточнена допълнително, като такава на изплащане на главницата). Правилно първоинстанционният съд е възприел фактическата обстановка по делото, като съвкупност от факти, по които липсва спор. Не е спорно между страните, че по инициатива на ищеца е било проведено предходно исково производство, приключило с осъдително в тежест на ответника Решение № 2824 от 26.04.2024 г., постановено по адм. дело № 2818/2022 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ). Със същия влязъл в сила съдебен акт Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) е била осъдена да заплати на ищеца сумата в размер на 15 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, като съдът е приел за установено, че проблемите на П. със [заличен текст] на 30.12.2019 г., което е довело до [заличен текст]. С настоящата искова молба се търси лихва единствено за допуснатата от страна на ответника забава да изплати дължимото на П. обезщетение. Предвид преценката за наличието на влязло в сила осъдително спрямо ответника решение, присъждащо му обезщетение за неимуществени вреди за причинения му противоправен резултат, в размер на 15 000,00 лева, съдът е уважил и иска за заплащане на законната лихва върху присъдената главница, считано от датата на постановяване на осъдителното решение до датата на изплащане на присъденото обезщетение. От правна страна, такапостановеното решение настоящият съдебен състав намира за валидно, допустимо и правилно,. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Правилен е изводът на съда, че в случая в полза на ищеца е налично влязло вече в сила решение за присъждане на претендираната главница. Същата правилно е изчислена на база на посочения от ищеца начален и карен моменти. Началният момент на акцесорната искова претенция за лихви по първия иск е бил правилно определен в съответствие с Тълкувателно Решение №3 от 22.04.2005г. по Тълкувателно дело № 3/2004г. на ВКС, а крайният такъв правилно бива свързан с момента на изплащане на дължимата главница. Необосновани в тази връзка са възраженията за преклузия на процесуалното право на предявяване на акцесорния иск. Същият действително следва съдбата на главния, т.е. основателен е единствено при удовлетворителен за ищеца изход по главния спор, но акцесорния му характер не възпрепятства процесуалното право на същата страна да търси лихвите за забава в самостоятелно производство, освен едновременно с претенцията по главния иск, така и на по-късен етап в самостоятелно исково производство, основаващо се на това, че дължимото обезщетение е било заплатено със забава. Спорът за акцесорното вземане правилно е бил разрешен от първоинстанционния съд в светлината на т.4 от Тълкувателно Решение №3 от 22.04.2005г. по Тълкувателно дело № 3/2004г. на ВКС, според която при незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и съответно на дължимостта на мораторната лихва и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска е влизането в сила на решението с което се отменя унищожаемия административен акт, (респ. се признава дадено действие или бездействие за незаконосъобразно ). Причината за този подход на съда е ясна, касае се за неуреден изрично в закона случай, като в тази хипотеза на приложение подлежат общите разпоредби на ЗЗД. Съобразно същите разбирания, при деликт задължението за обезщетение възниква ex lege и не е обусловено от волята на страните. Обезщетението, възникващо като задължение практически е носимо, доколкото длъжникът е този, който следва да потърси пострадалия и му предложи обезщетение. Моментът, в който един правноиздържан от формална гледна точка административен акт, респ. действие или бездействие на администрацията, се установява да е незаконосъобразен и съответно увреждащ, е този на неговата отмяна с окончателен съдебен акт. В този смисъл, претенцията на касатора за търсената лихва е обоснована, доколкото началния момент на претенцията следва този на установяване незаконосъобразността на съответните действия и бездействия. Тя е съобразена и с разпоредбата на чл.111, б.“в“ ЗЗД, тъй като касае именно период от три години, предхождащ датата на предявяване на исковата претенция. Предвид изложеното, акцесорният иск като обоснован и доказан по основание, период и размер, следва да бъде уважен изцяло. Неоснователни в този смисъл са възраженията на ответника в подкрепа на обратното разбиране. Предвид всичко изложено, крайният извод на първоинстанционния съд за присъждане на претендирания и съответно доказан размер на дължимите законни лихви, се явява правилен и обоснован. Предвид изложеното настоящата инстанция намира, че обжалваното решение е правилно и обосновано, поради което следва да бъде оставено в сила. При преценка предмета на делото и направеното възражение за прекомерност на заявения адвокатски хонорар, съдът намира, че делото не е с фактическа и правна сложност, приключило е в едно заседание и за касационната инстанция не изисква ангажиране на допълнителни доказателства, поради което счита, че справедливи са разноски за адвокат в размер на 300,00 евро, които следва да бъдат присъдени в полза на ответника. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение,