Определение № 246 от 27.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2552/2025 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2, предл.2-ро ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. Б. Б. срещу определение № 1557/22.05.2025 г. по т.д. № 1783/2024 г. на ВКС, ТК, II отделение, с което е оставена без разглеждане подадената от него молба по чл.303 ал.1, т.4 ГПК за отмяна на влязло в сила съдебно решение № 745/08.02.2024 г. по гр.д. № 10005/2022 г. на СГС поради противоречието му с влязлото в сила решение от 20.04.2022 г. по гр.д. № 12318/20 г. на СГС. Според частния жалбоподател обжалваното определение е незаконосъобразно, защото по двете съдебни дела са участвали едни и същи страни - С. Б. Б., М. В. Г. и ЗД“Евроинс“ АД. Ролите им на главни и подпомагащи страни са били разменени по делата, но законът не дефинира дали страните са главни, или са подпомагащи. Поддържа, че по двете дела е предявено едно и също искане – за присъждане на обезщетение за виновно причинени вреди. По предявения от М. Г. иск срещу ЗД“Евроинс“ АД се е претендирало застрахователно обезщетение, а основателността на иска изисква да се установи отговорност за виновно поведение на водача на МПС – причинител на вредата. По делото по предявения от С. Б. Б. срещу М. В. Г. иск по чл.45 ЗЗД не е била насочена претенция срещу застрахователя „Гражданска отговорност“ за автомобила на М. В. Г.. И по двете дела се е претендирало възстановяване на вредите от неправомерното поведение на причинителя им. Сочи се, че и по двете дела основанието на исковете е едно и също, защото по тях се претендира обезщетение за вреди от ПТП на 28.03.2019 г., а спорният въпрос е бил за това кой от участниците в произшествието е виновен. По този въпрос е налице противоречие между двете съдебни решения, защото по едното дело е прието, че Г. е нарушила правилата за движение, а по другото дело е прието, че Б. е действал неправомерно. По едно от делата участниците в процесното ПТП са били главни страни, а по другото дело единият участник в произшествието е бил главна страна - ищец, а другият е бил помагач на ответника застраховател „Гражданска отговорност“, чията отговорност произтича от отговорността на помагача. Навежда се довод, че по делото по предявения от Б. срещу Г. иск ответницата е следвало да предяви насрещен иск срещу ищеца - другия участник в ПТП, а не едва след постановяване на решението да инициира нов процес, в който да се установява чие поведение е неправомерно. Налице са две осъдителни съдебни решения – 1. Срещу Г. по иска на Б. и 2. срещу ЗД“Евроинс“ АД по иска на Г., но молителят Б. като краен резултат е ощетен, защото разходите за ремонта на автомобила ще останат за негова сметка, въпреки че получава обезщетение от Г., защото това обезщечение ще послужи за покриване на регресното вземане на ЗД“Евроинс“ АД към Б.. В обжалваното определение не е обсъдено възражението за недопустимост на искова молба за вреди от ПТП при висящо дело за вреди от него. Налице са две противоречащи си съдебни решение по въпроса кой е виновен за настъпване на процесното ПТП. Иска се от частния жалбоподател да се отмени обжалваното определение. Ответницата М. В. Г. е подала отговор, с който оспорва частната жалба с довода, че решенията на съда по процесните две дела са постановени по различен предмет и искания. По гр.д. № 10005/2022 г. на СГС предмет е предявен от Г. срещу ЗД“Евроинс“ АД иск по чл.432 КЗ за обезщетяване на вредите по л.а.“Фолксваген“ от ПТП, причинено от Б., който е бил конституиран като помагач на ответника. По другото дело е бил предявен от Б. иск по чл.45 ЗЗД срещу Г. за вреди от същото ПТП, но нанесени на неговия л.а. „Тойота“. Различни са вземанията по двете дела и правопораждащите факти. Ответникът ЗД“Евроинс“ АД не взема становище по частната жалба. По допустимостта. Частната жалба е подадена от надлежна страна в срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, преграждащ развитието на производството по чл.303 -309 ГПК, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. По същество – частната жалба е неоснователна. Правилни са изводите в обжалваното определение, че по твърдения на молителя липсва пълен обективен идентитет в предмета на спора по двете дела, защото различни са претендираните вземания и основанията, респ. различни са правопораждащите факти – непозволени увреждания, осъществени от различни лица, носещи отговорност за различни имуществени вреди. Фактическият състав на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, на който се е позовал молителят, е налице, когато две съдебни решения се отнасят до един и същи спорен предмет, но го установяват различно, а различието е в диспозитивите им относно съществуването или несъществуването на субективното гражданско право - т. 5 на ТР по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Необходимо е тъждество в предмета на двете дела, който чрез решенията става и техен предмет, защото само при тъждество в предмета би могло да възникне противоречие между диспозитивите им. Процесуалната допустимост на молбата за отмяна на влязло в сила решение, основана на твърдение за противоречие между две съдебни решения, е предпоставена от релевирането на факти, които да могат да се подведат под нормата на чл.303 ал.1, т.4 ГПК. Следва да се наведат твърдения за съвпадение между страните по делата, но и за наличието на обективното тъждество на производствата, вкл. в хипотезата, в която предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело. В настоящия случай касационният съд намира, че твърденията на молителя не сочат да е налице посочената по-горе предпоставка – относно тъждество в предмета на двете дела. Предмет на спора по в.гр.дело № 10005/22 г. на СГС, образувано по въззивна жалба срещу решение по гр.дело № 48782/21 г. на СРС, е вземане по чл.432 КЗ на М. Г. срещу ЗД“Евроинс“ АД – за обезщетяване на вреди по л.а.“Фолксваген Голф“ от ПТП на 28.03.2019 г., причинено по вина на водача на л.а.“Тойота Версо“. Предмет на спора по гр.дело № 12318/20 г. на СГС е вземане на С. Б. по чл.45 ЗЗД срещу М. Г. – за обезщетяване на вреди по л.а.“Тойота Версо“ от ПТП на 28.03.2019 г., причинено по вина на Г. като водач на л.а.“Фолксваген Голф“. Настоящият касационен състав намира, че тези повдигнати от молителя твърдения сочат за различен предмет на двете дела – едното дело има за предмет вземане по чл.432 КЗ на М. В. Г., а другото дело има за предмет вземане по чл.45 ЗЗД на С. Б. Б.. Вземанията по твърдения на молителя са заявени на различни фактически основания, защото не съвпадат правораждащите факти, формиращи основанието на иска – по едното дело вземането на Г. по чл.432 ГПК произтича от винововното и противоправно поведението на водача на л.а.“Тойота Версо“, а по другото дело претендираното от Б. вземане по чл.45 ЗЗД произтича от винововното и противоправно поведението на водача на л.а.“Фолксваген Голф“. На следващо място – по едното дело се претендира /застрахователно/ обезщетение от увреждането на л.а.“Фолксваген Голф“, а по другото дело се е претендирало обезщетение от увреждането на л.а.“Тойота Версо“. И двете вземания са свързани с ПТП от 28.03.2019 г., в което са участвали водачите на двата автомобила, но това не е основание за извод, че е налице тъждество в предмета на делата. Реализирането на ПТП няма качеството на правопораждащ факт, за което и да е от двете вземания, защото такъв факт е виновното, противоправно и вредоносно поведение на определено лице като водач на конкретен автомобил. Релевантно за хипотезата на чл.303 ал.1, т.4 ГПК е наличието на твърдение за противоречие между диспозитивите на двете решения, а в случая липсва такова, защото уважаването на иска по чл.45 ЗЗД за обезщетяване на вреди, причинени от водача на л.а.“Фолксваген Голф“, не изключва уважаването на иска по чл.432 КЗ за обезщетяване на вредите, причинени от водача на л.а.“Тойота Версо“. На следващо място – фактическият състав на чл.303 ал.1, т.4 ГПК може да е налице в хипотезата, когато разрешаването на спора по единия иск - обусловената претенция, имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск - обуславящата претенция, и разрешенията по обуславящия спор си противоречат. За разлика от случая, при който обективното тъждество на производствата е резултат от еднаквите спорни предмети, в посочената хипотеза предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело - предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. Разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на СПН по постановеното влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение, което му противоречи. Повдигнатите от молителя фактически твърдения не сочат съдебното решение по иска с правно основание чл.432 КЗ на Г. да е обусловено от съдебното решение по другото дело – по иска с правно основание чл.45 ЗЗД на Б.. Основателността на предявения от Г. иск по чл.432 КЗ, разгледан по в.гр.дело № 10005/22 г. на СГС, е предпоставена от деликтната отговорност на водача на л.а.“Тойота Версо“, но предмет на иска по чл.45 ЗЗД по гр.дело 12318/20 г. на СГС не е деликтната отговорност на водача на л.а.“Тойота Версо“, а деликтната отговорност на Г. като водач на л.а.“Фолксваген Голф“. Разрешаването на спора по предявения от Г. иск с правно основание чл.432 КЗ не е предпоставено от установителното действие на СПН на решението по предявения от Б. иск с правно основание чл.45 ЗЗД. В този случай касационният съд намира, че не е налице обективна зависимост между две спорни правоотношения, изразяваща се в съотношение на обуславящо и обусловено, която пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Извън предмета на настоящото производство е въпросът за недопустимостта на исковата молба по чл.432 КЗ при наличие на висящо дело по иска с правно основание чл.45 ЗЗД за други вреди, причинени от друго лице /друг водач на МПС/. Обстоятелството, че по двете дела отговорът на въпроса кой от двамата водачи носи отговорност за непозволено увреждане е разрешен по различен начин, не е достатъчно за осъществяване на условията по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. В решение № 146/02.12.2020 г. по т. д. № 1093/2020 г., І т. о. е прието, че по смисъла на ТР № 7/2014 г. е необходидмо да са налице различни правни изводи, основани на едни и същи факти, а не различни правни изводи при различни фактически констатации, възможно обусловени и от обхвата на извършеното доказване. С оглед на изложеното касационният съд намира, че обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Воден от горното, Върховният касационен съд