Определение № 1884 от 09.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1379/2026 г.

Производство е по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от М. Д., против определение № 605 от 24.02.2026 година, постановено по в. ч. гр. дело № 1630 по описа за 2025 година на Софийския апелативен съд, с което съдът е оставил без уважение молба вх. № 3046 от 04.02.2026 г. на жалбоподателя, подадена на основание чл. 83 ГПК, за освобождаването му от внасяне на държавна такса по сметка на ВКС в размер на 15 лева, като неоснователна. В частната жалба се излагат съображения, че обжалваното определение е незаконосъобразно и че са налице предпоставките на чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаването на ищеца от заплащане на дължимата държавна такса. Излагат се доводи във връзка с наличието на законовите предпоставки на чл. 83, ал. 2 от ГПК. Прави се искане за отмяна на определението. Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По фактите настоящата инстанция съобрази следното: Въззивно частно гражданско дело № 1630 по описа за 2025 година на Софийския апелативен съд е образувано по частна въззивна жалба, подадена от М. Д. срещу определение на СГС по гр. дело № 16890/2011 година, което определение с акт на въззивния съд е било потвърдено. Жалбоподателят е депозирал частна касационна жалба срещу потвърдителното определение на САС, която с разпореждане № 6224 от 18.12.2025 година е била върната с оглед неизпълнение на указанията, дадени на М. Д., да изправи констатираните нередовности по отношение на представяне на изложение за допускане на въззивното определение на касационен контрол. Връщането на частната жалба е обжалвано с частна жалба пред ВКС, по която жалбоподателят е депозирал молба да бъде освободен от внасяне на държавна такса. С обжалваното в настоящото производство определение въззивният съд е оставил без уважение молбата по чл. 83 ГПК. Настоящата съдебна инстанция приема, че определението на САС е правилно и следва да бъде потвърдено. Разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК предвижда, че такси и разноски по производството не се внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят, т. е. не разполагат с необходимия финансов ресурс в наличност, както и с възможност за набавяне на такъв от притежавано имущество и получавани доходи; че при произнасянето по молбата съдът взема предвид доказателствата за: доходите на лицето и неговото семейство; имущественото състояние, удостоверено с декларация; семейното положение; здравословното състояние; трудовата заетост; възрастта; други констатирани обстоятелства като тази преценка не е произволна, а се основава на конкретни обективни факти, удостоверени по надлежния ред. Безспорно е по делото, с оглед установената нетрудоспособност на молителя, установена с експертно решение, че същият няма възможност пълноценно да осъществява трудова дейност в определени области. Получава пенсия в размер на 609.60 лева, а съпругата му – 517.40 лева (преди 01.01.2026 г.). В същото време дължимата държавна такса е в размер на 15 лева или 7.66 евро при общ доход на молителя и съпругата му от 576.23 евро – или таксата се равнява на 1.32% от месечния доход на молителя, поради която същата не е прекомерна и не би следвало да представлява затруднение да бъде заплатена. Обжалваното определение следва да бъде потвърдено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.