Определение № 5212 от 14.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1202/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 2 вр. чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. С. К. – процесуален представител на ответника С. Х. М. против определение № 42 от 15.01.2024 г. по гр. д. № 370/2023 г. на Апелативен със – Варна, с което е изменено на основание чл. 248, ал. 1 ГПК постановеното по делото решение № 205 от 04.12.2023 г. в частта за разноските, като е оставено без уважение искането на адв. К. за заплащане на сумата от 12 000 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно оказаната адвокатска помощ и съдействие на посочения ответник във въззивното производство, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. вр. чл. 78, ал. 3 ГПК. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение и се иска същото да бъде отменено. Ответникът Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество чрез своя процесуален представител – д. инспектор В. счита, че частната жалба страда от нередовности, доколкото липсват заявени основания за допускане на касационното обжалване, а по същество я намира за неоснователна. Настоящият състав на ВКС, III г. о., като съобрази данните по делото, доводите на жалбоподателя и възраженията на насрещната страна приема следното: Производството по делото е образувано по частна жалба срещу определение на въззивен съд, с което е изменено на основание чл. 248 ГПК постановеното от него въззивно решение в частта за разноските, т. е. жалбата няма характер на частна касационна жалба по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК, а е частна жалба, която се разглежда по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1, вр. чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК. Затова и възражението на насрещната страна, че сезирането на ВКС е с нередовна жалба, поради липса на изложени основания за селектиране на жалбата, е неоснователно. Частната жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивен съд по арг. от чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че тъй като определение № 260123 от 21.07.2023 г. по гр. д. № 1966/2017 г. на Окръжен съд – Варна (с което е оставена без уважение молбата на адв. К. за изменение по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК на постановеното по делото решение чрез присъждане на адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство) е потвърдено по реда на инстанционния контрол от АС – Варна, не следва да бъде присъждано възнаграждение на адвоката за оказаната на страната – отв. М., безплатна адвокатска услуга в производството пред втората съдебна инстанция. Обжалваното определение е частично неправилно. Макар по отношение на ответника С. М. постановеното от първостепенния (окръжен) съд отхвърлително решение да не е било обжалвано и да е влязло в сила, същият е взел участие по висящото пред въззивния съд производство. Той е следвало да участва, тъй като е необходим другар на ответницата Ш. Н. (по искането за отнемане от нея на наличното в патримониума й към релевантната дата имущество). Там страната е била представлявана от адв. К., който е договорил осъществяване на правна помощ и съдействие при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. – поради липса на възможност за заплащане на възнаграждение (вж. договора за адвокатска услуга от 10.11.2023 г.), т.е. касае се за материално затруднено лице. Съгласно трайната практика на ВКС адвокатът, предоставил правна помощ на страна на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. има право да получи възнаграждението от насрещната страна тогава когато страната има право на разноски, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3, респ. ал. 4 ГПК и едновременно с това е доказано, че е предоставил правна помощ и това е установено с представен по делото договор за правна помощ, в което изрично е посочено, че между страната и нейния процесуален представител е уговорено предоставянето на безплатна правна помощ. В случая, предвидените предпоставки в закона за присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на адв. К. за безплатно оказаната на страната (ответника М.) правна помощ и съдействие във въззивното производство, са налице. По делото е приложен сключен между адвоката и клиента договор за адвокатска услуга с дата 10.11.2023 г., в който изрично е предвидено, че тя ще се осъществява безплатно, поради материално затруднение на втория (доверителя), посочено е правното основание за това – нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., както и нейния предмет – реализиране на защита и представителство на ответника М. в производството пред втората съдебна инстанция. Установено е предоставяне на правна помощ и съдействие. С постановеното въззивно решение исковете на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, предявени срещу свързаните (с проверяваното лице) лица, вкл. срещу бившата съпруга, са отхвърлени. Следователно е установено правото на разноски на страната – ответника М., участвал като необходим другар във въззивното производство, което пък обуславя извод, че при предоставена безплатна правна помощ, на неговия процесуален представител - адвокат се следва заплащане на адвокатско възнаграждение. При преценката относно размера на дължимото адвокатско възнаграждение за осъщественото от пълномощника (адвокат) на страна в процеса безплатно процесуално представителство съдът следва да съобрази действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. В разглеждания случай се касае за производство по отнемане на незаконно придобито имущество, като спорът пред въззивния съд се е развил по искане за отнемане на налично имущество, притежавано от ответниците Ш. Н. и Енес Х. (изчерпващо се с три недвижими имота), чиято пазарна стойност е определена на 164 000 лв. Последната сума формира и материалния интерес пред въззивния инстанция. В останалата си част (досежно искането за отнемане на преминали през правната сфера на ответниците, неналични в края на изследвания период парични суми) първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. Следователно, правният спор пред въззивния съд не се е отличавал нито с фактическа, нито с правна сложност. Във въззивната жалба на ищеца не са правени и нови доказателствени искания. По тази причина при подготовката на писмения отговор на въззивната жалба адв. К. (изготвил такъв съвместно с адв. Ч. – пълномощник на останалите двама ответници) не е бил затруднен да обоснове правното си становище за липса на предпоставки за отнемане и за неоснователност на въззивната жалба. Следва да се съобрази, че съдебното дирене във въззивното производство е приключило в едно открито съдебно заседание, в което процесуалният представител на ответника М. е развил доводи за правилност и законосъобразност на обжалвания първоинстанционен съдебен акт по съществото на спора. Предвид на констатираната по-горе фактическата и правна сложност на конкретното дело пред въззивна инстанция и при съобразяване с постановките на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, че приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение, този състав на ВКС намира, че на основание чл. 38 ал. 2 ЗАдв. следва да се определи възнаграждение на адв. К. в размер на 1 200 лева за безплатно оказаната правна помощ и защитата на страната във въззивното производство. Като е изменил решението в частта за разноските и отхвърлил изцяло искането на адв. К. за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., въззивният съд се е отклонил от тълкуването на въпросната разпоредба (нещо повече - изложените в обжалвания съдебен акт съображения в подкрепа на постановения правен резултат са изцяло неотносими към конкретния казус). Атакуваното определение в частта, с която е изменено постановеното въззивно решение в частта за разноските до размер на сумата от 1 200 лв. – възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАДв. за оказана безплатна правна услуга на ответника М. пред втората съдебна инстанция и е оставено без уважение искането на адв. К. – негов процесуален представил, за осъждане на ищеца да му заплати възнаграждение по този текст в размер на 1 200 лв., е неправилно и следва да бъде отменено. Вместо него ще следва да се постанови друго, с което се присъди на адвоката въпросната сума по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. В останалата си част искането по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските с присъждане на възнаграждение на адв. К. по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. до претендираните 12 000 лв., е неоснователно, а обжалваното определение в тази част е правилно като краен резултат и подлежащо на потвърждаване. Така мотивиран, ВКС, състав на III г. о.,