Определение № 7964 от 26.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6409/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. АПК и е образувано по частна жалба на Д. С., гражданин на Албания, чрез адв. К. Коцопулос от САК, против определение № 3821 от 11.04.2024г., постановено по адм. дело №3527/2024г. по описа на Административен съд София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу Отказ за издаване на виза тип "Д" от 07.03.2024г. на завеждащ консулска служба на Република България в Тирана и производството по делото е прекратено. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение. Претендира се отмяната му и връщане на делото за продължаване на процесуалните действия. Ответникът – завеждащ консулска служба при Посолството на Република България в Москва, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, намира частната жалба за допустима – подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата на Д. С., гражданин на Албания срещу отказ за издаване на виза Д за дългосрочно пребиваване и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат административният съд се е позовал на чл.159, т.1 от АПК във връзка с чл.10а, ал.4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в случая не е налице изключението, предвидено в чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ, обуславящо допустимост на жалбата против отказа за издаване на виза вид „D“, защото в жалбата не се съдържат оплаквания за засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), а посочените такива не кореспондират с текстовете на Конвенцията и изискванията на закона. Обжалваното определение е правилно. По делото няма спор, че обжалваният отказ се отнася до заявеното от жалбоподателя издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид „D“) по чл.9а, ал.2, т.4 от ЗЧРБ. Според чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл.9а, ал.2, т.4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Разпоредбата е ясна. С приемането й е въведено предвиденото в чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид „D“ единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая е претендирано засягане на правото на личен и семеен живот, защитено с нормата на чл. 8 от ЕКПЧ, като са посочени доводи, че то ще бъде нарушено, тъй като не се дава възможност на частния жалбоподател да упражнява трудовите си права на територията на Република България. Съдът е анализирал това твърдение подробно, като е посочил, че такова засягане не може да представлява нарушение на чл. 8 от Конвенцията за оспорващия, а друго нарушение не се и твърди по жалбата. Жалбоподателят няма сключен брак или семейство на територията на страната, за да бъде засегнато правото му на личен и семеен живот. Навеждането на аргументи за нарушаване на икономическите му интереси не могат да обосноват засягане на правото му на личен и семеен живот. АССГ подробно е анализирал практиката на Европейския съд п правата на човека /ЕСПЧ/, който анализ се споделя от настоящата инстанция. В допълнение следва да се посочи, че в §56 от Решение от 8.01.2009 г. г. на ЕСПЧ по делото на В. срещу България, по жалба № 72636/2001 г., станало окончателно на 08.04.2009 г., ЕСПЧ припомня, че „… жалбоподателят е бил лишен от възможността да заема своя пост на длъжностно лице или да намери друга работа за известен период от време, възможности, които ……. по принцип не са гарантирани от Конвенцията и оставя жалбата за недопустима в тази ѝ част (вж. още Глазенап срещу Германия, решение от 28 август 1986 г., серия А, № 104, стр. 26-27, § § 49 и 53, и Козиек срещу Германия, решение от 28 август 1986 г., серия A, № 105, стр. 20-21, § § 35 и 39; този принцип беше отново потвърден в решението Фогт срещу Германия от 26 септември 1995 г., серия A, № 323, стр. 22, § § 43 и 44), следователно като не са гарантирани от Конвенцията не могат да бъдат приведени като пример за засягане на правото на личен и семеен живот в настоящия случай. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателят не е изложил твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да обуславят допустимост на жалбата. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. 1-во във връзка с чл.236 от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,