Определение № 5221 от 14.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2565/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на Х. Ц. С., чрез пълномощника адв. Е. Исмаил от САК, срещу Определение № 2196/19.01.2026г. по адм. дело № 12700/2025г. на Административен съд София – град, с което е отхвърлена жалбата на С. срещу Отказ, обективиран в Писмо рег. № 94-Х-30/19.11.2025 г. на заместник-министъра на правосъдието за разглеждане на заявление по реда на глава Трета "а" от ЗСВ /Закона за съдебната власт/ с рег.№ РС-25-256/26.03.2025 г. по описа на ИВСС. Твърди се материална незаконосъобразност на съдебния акт и се претендира отмяна на определението и произнасяне по същество за отмяна на оспорения отказ за разглеждане на заявлението на С. и за връщане на преписката на заместник-министъра на правосъдието за произнасяне по същото. Основните аргументи на частния жалбоподател са свързани с изтичането на нормативноопределения 6- месечен срок, считано от влизане в сила на крайния съдебен акт по гражданското дело на Софийския районен съд /СРС/, за което се твърди недопустимо забавяне на производството. Сочи се, че производството за поправка на ОФГ е част от основното производство и поради това, до постановяване на акта в това производство, посоченият по- горе 6- месечен срок не тече. Претендира разноски. Ответникът – заместник-министърът на правосъдието не изразява становище по основателността на частната жалба. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, след като провери обжалваното определение по реда на чл. 218 от АПК във връзка с чл. 236 от АПК, приема от фактическа и правна страна следното: Частната жалба е допустима - подадена от надлежна страна в срока по чл. 230 от АПК срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. От събраните по делото доказателства се установява, че със Заявление вх. per. № РС-25-256/26.03.2025 г. чрез Инспектората към Висшия съдебен съвет жалбоподателят е сезирал Министъра на правосъдието за констатиране нарушаване правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. След извършена проверка от Специализираното звено на ИВСС, е съставен Констативен протокол с изх. № PC-25-256/05.11.2025 г., видно от който заявлението е подадено във връзка с гр.дело № 24478/2021 г. на СРС-73 състав, образувано по искова молба на Х. Ц. С. от 28.04.2021 г. и по което е постановено съдебно решение от 04.12.2023 г., което като необжалвано е влязло в сила на 30.01.2024 г. Установено е и не се оспорва от страните обстоятелството, че на 15.12.2023 г. е подадена молба от Х. С. за допълване на съдебното решение /в частта досежно допуснатото увеличение на иска/ и молба за поправка на очевидна фактическа грешка в датата на подаване на исковата молба. На 19.01.2024г., при условията на евентуалност, С. е подал жалба срещу първоинстанционното решение, в случай че съдът не уважи искането за допълване на съдебния акт. С решение от 26.03.2024 г. СРС е приел, че е пропуснал да се произнесе по цялото искане, с оглед допуснатото увеличение на иска, и на основание чл.250 от ГПК е допълнил решението си от 04.12.2023 г., като е уважил предявените искове в увеличения размер. Решението е връчено на страните на 15.04.2024г. и тъй като не е обжалвано, е влязло в сила на 30.04.2024 г. На 22.04.2024 г. Х. С. е депозирал молба с повторно искане за поправка на очевидна фактическа грешка, допусната в решението от 26.03.2024 г. относно датата на подаване на исковата молба. С решение по реда на чл.247 от ГПК от 04.02.2025 г., влязло в сила на 13.03.2025 г. СРС е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 04.12.2023 г., като е поправил погрешно отразената дата, от която тече законната лихва за забава „считано от датата на подаване на исковата молба – 28.04.2021г.“, а не посочената преди това 28.04.2023г. С констативния протокол на ИВСС е прието, че окончателният съдебен акт е решението на съда от 26.03.2024 г., постановено по реда на чл.250 от ГПК, което не е обжалвано и е влязло в сила на 30.04.2024 г. Преценено е, че заявлението по реда на чл.60а от ЗСВ от 26.03.2025 г. е подадено след изтичане на предвидения 6-месечен преклузивен срок от приключване на съдебното производство с окончателен акт. Въз основа на констативния протокол и докладна записка на директора на Дирекция „Процесуално представителство на Република България пред Европейския съд по правата на човека“ в Министерство на правосъдието с per. № 94-Х-30/25.06.2025 г. заместник-министърът на правосъдието, оправомощен със заповед № ЛС-01- 18/22.04.2024 г. на министъра на правосъдието, е издал обжалвания отказ за разглеждане на заявлението по реда на Глава трета „а“ от ЗСВ, обективиран в Писмо с изх. № 94-Х-30/26.06.2025 г. Административният орган е приел, че заявлението е подадено на 26.03.2025 г. - повече от шест месеца след приключване на гр. дело № 24478/2021 г. по описа на СРС с окончателен акт – влязлото в сила на 30.04.2024 г. решение от 26.03.2024 г., с което е допълнено решение от 04.12.2023 г., и поради това, на основание чл. 60а, ал. 4 ЗСВ, не подлежи на разглеждане по реда на Глава трета „а“ от ЗСВ. При тези фактически установявания, административният съд е обосновал извод, че оспореното писмо - отказ е издадено от компетентен орган, в изискуемата писмена форма, с ясни фактически и правни основания и без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, и при правилно прилагане на материалния закон и в съответствие с целта на закона. Съотнасяйки релевантните за спора факти към нормата на чл. 60а, ал. 2 от ЗСВ, уреждаща предпоставките за разглеждане по същество на подаденото искане за обезщетение по реда на глава Трета "а" от ЗСВ, АССГ е изложил мотиви, че е правилна преценката на административния орган, че гр.д.№24478/2021г на СРС е приключило на 30.04.2024г. с влизане в сила на решението от 26.03.2024г. за допълване на решението от 04.12.2023г. с произнасяне по цялото искане, поради което срокът за подаване на заявлението по глава Трета „а“ от ЗСВ е изтекъл на 30.10.2024г., респективно заявлението, като подадено на 26.03.2025г. не подлежи на разглеждане по реда на глава Трета „а“ ЗСВ, поради изтичане на преклузивния 6-месечен срок по чл.60а, ал.4 от ЗСВ. Определението е неправилно. Съгласно чл. 60а, ал. 4 от ЗСВ, заявленията по ал. 1 се подават в 6-месечен срок от приключване на съответното производство с окончателен акт чрез Инспектората към Висшия съдебен съвет до министъра на правосъдието. По спорния между страните въпрос от коя дата е започнал да тече срокът по чл. 60а, ал. 4 от ЗСВ и кой е окончателният акт по смисъла на чл. 60а, ал. 4 от ЗСВ, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд неправилно е приложил материалния закон. В унисон с приетото от административния орган, АССГ е преценил, че решението от 26.03.2024г, влязло в сила на 30.04.2024г и постановено по реда на чл.250 ГПК, с което е допълнено решението от 04.12.2023г. е съдебният акт, с който спорът по същество на делото е окончателно решен със сила на пресъдено нещо и поради това е окончателният акт по смисъла на чл. 60а, ал. 4 от ЗСВ. Възприел е изводите на административния орган, че с постановяването му съдът окончателно се е произнесъл по цялото искане, по целия заявен пред него и очертан от предявената /и допълнена/ искова претенция предмет на спора. Първоинстанционният съд не е кредитирал доводите на жалбоподателя, че производството за поправка на ОФГ е относимо към съществото на спора и следва да се възприема като част от общата продължителност на исковото производство. Изложил е аргументни, че като акцесорно производство, развиващо се след приключване висящността на спора с влязъл в сила съдебен акт по същество, и необвързано със срок и преклузия, т.е. с възможност за иницииране безсрочно, включително и по почин на съда, включването му в общата продължителност на делото противоречи на чл.60а, ал.4 ЗСВ. Посочил е също, че аргумент в подкрепа на изложеното е и фактът, че с решението за поправка на ОФГ не се изменя или допълва съдебното решение, а се отстранява очевидна неточност, допусната при външното обективиране на волята на съда. По горните съображения, съдът е стигнал до извода, че това производство не би следвало да се съобразява при определяне на общата продължителност на приключилото вече гражданско дело и съответно да обоснове наличието на по-късна дата, от която да се счита, че за заявителя тече срокът по чл. 60а, ал. 4 от АПК. Тези изводи на административния съд не се споделят от касационната инстанция. Според вложения в разпоредбата на чл.60а, ал.4 от ЗСВ смисъл, моментът на приключване на производството е влизането в сила на съдебен акт, с който спорът е решен по същество и производството за поправка на ОФГ, като едно допълнително производство, с което се цели отстраняване на очевидни неточности и грешки при обективиране волята на съда без връзка със същинския спор, принципно се изключва от общата продължителност на разглеждане на делото, каквато е и практиката на ВАС. В случая обаче, доколкото молбата за поправка на ОФГ касае неправилно посочената в диспозитива на решението от 26.03.2024 г. дата на подаване на исковата молба, от който момент е започнала да тече законната лихва за забава върху присъдената главница, произнасянето по молбата е от значение при определяне размера на присъдената сума, поради което същото е пряко свързано с произнасянето по същество, налагащо отчитането му в общата продължителност на производството. Този извод кореспондира и с практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ по въпросите, предмет на настоящия спор. Предвид изложените съображения, определението на АССГ следва да бъде отменено и постановено друго, с което да се отмени административния акт и изпрати преписката по делото за произнасяне от административния орган, при съобразяване мотивите на настоящото определение. Предвид изхода на делото, на частния жалбоподател следва да се присъдят претендираните разноски за настоящата инстанция в размер на 515,34 евро, съгласно представен списък на разноските. Водим от горното, Върховният административен съд, състав на шесто отделение