Определение № 630 от 19.01.2024 г. на ВАС по адм. д. № 372/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и сл. от АПК. Образувано е по две частни жалби на С. Узунов, чрез процесуалния му представител адв. Г. Вълев, против Определение №8216 от 27.09.2023г., постановено по адм. дело № 8902/2023 г. по описа на Административен съд София – град и против Определение от 01.11.2023г., постановено по същото дело, с което е оставено без уважение искането по чл. 248 от ГПК на С. Узунов за изменение на постановеното по делото Определение №8216 от 27.09.2023г. по адм. дело №8902/2023г, по описа на АССГ, в частта му за разноските. С доводи за неправилност и незаконосъобразност се иска тяхната отмяна. По отношение на Определение №8216 от 27.09.2023г., постановено по адм. дело №8902/2023г. по описа на Административен съд София – град се иска делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия, а по отношение на Определение от 01.11.2023г., постановено по същото дело се иска да бъде постановено друго, с което С. Узунов да бъде осъден да заплати на Столична община сумата от 100 лева, вместо 150 лева. Ответникът – главния архитект на Столична община, чрез процесуален представител гл. юрк. М. Иванова изразява становище за неоснователност на първата частна жалба и моли обжалваното определение да бъде потвърдено. Върховният административен съд, второ отделение, в настоящия състав, намира частните жалби за процесуално допустими като подадени в срока по чл. 230 АПК и от надлежна страна. Разгледани по същество са неоснователни по следните съображения. С първото Определение №8216 от 27.09.2023г., постановено по адм. дело №8902/2023г. по описа на Административен съд София – град е оставена без разглеждане жалбата на С. Узунов, срещу Удостоверение за търпимост №39/21.02.2023г., издадено от главния архитект на Столична община и Заповед №САГ23-РД-09-09-26/7.03.2023г. на главния архитект на Столична община за поправка на очевидна фактическа грешка в Удостоверение за търпимост №39/21.02.2023г., издадено от главния архитект на Столична община и е прекратено производството по делото, като жалбоподателят е осъден да заплати на Столична община сумата от 150 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение. Съдът е приел, че не е налице административен акт, който да подлежи на съдебен контрол, тъй като удостоверението за търпимост има характер на констативен административен акт по смисъла на чл.21, ал.3 от АПК /констатира се факт с правно значение - че строежът е търпим/, а само отказите за извършване на административна услуга подлежат на оспорване по съдебен ред. На следващо място е приел, че жалбоподателят, като съсобственик в имота, няма право на жалба, тъй като обжалваното удостоверение не нарушава или застрашава негови права, свободи или законни интереси, т. е. то не поражда задължения за него. Приел е, че възникналото правоотношение е между административния орган и искащия издаване на удостоверение и то само за реализация на определени права на последния. Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. Удостоверението за търпимост се издава в производство, в което страни са заявителя и административния орган. Това удостоверение не засяга с правните си последици жалбоподателя, а напротив същият е негов адресат и се ползва от него. Удостоверението за търпимост не подлежи на оспорване. На такова подлежи само отказът за издаването му. Удостоверението за търпимост по § 127, ал.1 от ПР на ЗУТ или отказът за издаването му е индивидуален административен акт по смисъла на чл.21, ал.3 от АПК. То се издава във връзка с извършването на правна сделка с предмет конкретен строеж, за който се приема, че е търпим. Удостоверението не засяга права и законни интереси на жалбоподателя и не рефлектира негативно в правната му сфера, поради което за същия не е налице правен интерес от обжалването му. Допустимо е оспорването на отказ за издаване на удостоверение за търпимост на строеж и то само от заявителя, но не и от трети лица. Ето защо като оставил жалбата без разглеждане и прекратил производството по делото Административен съд София - град е постановил определение, което е в съответствие с материалния закон и следва да бъде оставено в сила. При постановяване на определението съдът не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, а и конкретни такива не се сочат от жалбоподателя. Второто обжалвано Определение от 01.11.2023 г., постановено по същото дело, е оставено без уважение подадено искане от С. Узунов по чл. 248 от ГПК за изменение на постановеното по делото Определение № 8216 от 27.09.2023 г. по адм. дело № 8902/2023 г, по описа на АССГ, в частта му за разноските, като бъде редуциран размерът на присъдените разноски в размер на 150 лв., съставляващи юрисконсултско възнаграждение, дължимо от оспорващата страна. За да отхвърли това искане съдът приел, че молбата за изменение в частта за разноските е неоснователна, тъй като определеният размер е съответен на сложността на делото и осъществената процесуална защита. Така постановеното определение е правилно. Във втората частна жалба се акцентира върху факта, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност, като осъществената по делото процесуална защита се състояла единствено в подаване на становище. Твърди се, че по делото не са проведени съдебни заседания, както и, че не е имало събиране на доказателства. Съгласно чл.143, ал.3 АПК когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, ответникът има право на разноски, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото, включително юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ. В настоящия случай ответникът по делото не е дал повод за завеждане на делото, следователно му се дължат направените в хода на съдебното производство разноски. Искането за присъждането им е направено своевременно, в приложеното към преписката становище във връзка с оспорването, изготвено от юрисконсулт, поради което правилно са присъдени с оглед изхода на спора. С аргумент, че депозираното от процесуалния представител на ответника становище е подробно и чрез него е осъществена процесуална защита, административният съд е приел, че определеното от него юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева съответства на фактическата и правна сложност на делото. Този извод е правилен и се споделя от касационната инстанция. Определеното възнаграждение е близко до минимума, определен в чл. 24 от Наредбата за заплащане на правна помощ. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваните определения не страдат от релевираните с частните жалби пороци, което налага отхвърлянето им като неоснователни. Воден от горното, и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,