Определение № 10291 от 23.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10060/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Н. Р. В. от [населено място], община Кърджали, подадена чрез пълномощник - адвокат А. А. Хасан от САК против определение № 1775/01.09.2025 г. по адм.дело № 495/2025 г. на Административен съд - Кърджали, с което е оставена без разглеждане жалбата му против „Отказ за издаване на удостоверения обр.УП-2 и обр.УП-3 по заявление с Вх.№11 от 21.07.2025 год.“ на „Неа Груп 2015“ ООД, с ЕИК 108002926, със седалище и адрес на управление – гр. Момчилград, и допълнителната молба против „Мълчалив отказ“ за издаване на удостоверения обр.УП-2 и обр.УП-3 по заявление с Вх.№11 от 21.07.2025 год.“ на „Неа Груп 2015“ ООД, делото е прекратено и са присъдени разноски в размер на 600 лв.. Частният жалбоподател поддържа, че определението е незаконосъобразно. Намира за неправилен извода на съда, че оспореният акт не представлява индивидуален административен акт. Прави искане за отмяна на определението и връщане на делото на Административен съд Кърджали за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът „Неа Груп 2015“ ООД, с ЕИК 108002926, със седалище и адрес на управление – гр. Момчилград, чрез пълномощник адв.Г. Джангалов - АК Смолян с подаден писмен отговор оспорва частната жалба като неоснователна и претендира оставяне в сила на обжалваното определение. Иска присъждане на направените по делото разноски. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира, че частната жалба, като подадена в срок и от надлежна страна, е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, първоинстанционният съд приема, че обжалвания писмен отговор по подаденото от жалбоподателя на 21.07.2025 год. второ заявление за издаване на документи за осигурителен стаж, не обективира отказ за издаване на исканите удостоверения обр.УП-2 и УП-3, а съдържа информация, че на лицето Н. Р. В. са издадени удостоверения обр.УП-2 с Изх.№3/22.01.2025 год. и обр.УП-3 с Изх.№2/22.01.2025 год., и е указано да представи удостоверение за идентичност на лице с различни имена за лицето Н. Р. В. за имената, които са посочени в заявлението с Вх.№11/21.07.2025 год., Посочил е, че по повод едно и също заявление или искане за издаване на документ или документи, подадено от едно лице, не може да има едновременно изричен отказ за издаването на искания документ/и и същевременно, да е налице и мълчалив отказ. Мотивирал се е, че сроковете за издаване на удостоверения обр.УП-2 и обр.УП-3 са императивно определени в чл.5, ал.7 от КСО и неспазването им е основание за налагане на административно наказание. Приел е, че издаването на исканите удостоверения не е административна услуга, нито е индивидуален административен акт, поради което и отказът за това, включително и мълчалив, не представлява отказ от издаване на индивидуален административен акт по смисъла на АПК, поради което и не подлежи на съдебно обжалване. В случая, интересите на жалбоподателя, ако същият счита, че е налице мълчалив отказ по подаденото от него заявление, могат да бъдат защитени ефективно и бързо, ако се сезират контролните органи на Националния осигурителен институт, които могат да упражнят правомощията си по чл.108, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване за удовлетворяване на заявлението/искането/, както и да наложат евентуално санкция на осигурителя, на основание чл.349 от КСО, за неизпълнение на задължението по чл.5, ал.7, т.2 от същия кодекс.. Определението е валидно, допустимо и правилно. Законосъобразен е изводът на съда, че неиздаването на УП-2 и УП-3 не подлежи на съдебно обжалване. Първоинстанционният съд в съответствие със закона е приел, че издаването на исканите удостоверения не е административна услуга, нито е индивидуален административен акт, поради което и отказът за това не представлява отказ по смисъла на чл.21 от АПК. Осигурителят не е административен орган, нито е организация, овластена със закон да извършва административни услуги по §1 т.2 от ЗА. По силата на чл. 5, ал. 7, т. 2 КСО издаването на официални удостоверителни документи за осигурителен стаж и осигурителен доход, каквито са УП-2 и УП-3, е установено в тежест на осигурителя, при което същият не упражнява властнически правомощия, а изпълнява нормативно установено задължение. Ето защо, като е приел, че жалбата е недопустима поради липса на предмет за обжалване, Административен съд Кърджали е постановил правилен съдебен акт. Съдът законосъобразно е счел, че контролът във връзка с изпълнението на задължението за издаване на УП-2 и УП-3 се осъществява от органите на Националния осигурителен институт при упражняване на правомощията им по чл. 108 КСО, но не по съдебен ред. За виновно неизпълнение на това задължение, както и за неизпълнение на задължително предписание на контролен орган нарушителят носи административнонаказателна отговорност. (Определение № 8562 от 8.08.2006 г. на ВАС по адм. д. № 4747/2006 г., VI о.) Видно от допълнително представените по делото документи, жалбоподателя е сезирал и инспекцията по труда относно непредставяне от работодателя на искани от него документи. Следва да се посочи, че актовете за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст въз основа на зачетения осигурителен стаж и осигурителен доход, подлежат на административен и съдебен контрол. Както в административното, така и в съдебното производство, жалбоподателят има възможност за ефективна защита на правото му на пенсия, чрез установяване на действителния осигурителен стаж. Освен това съгласно чл.40 ал.3 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж, образците УП-2 и УП-3 се издават въз основа на въз основа на ведомости за заплати, други разходооправдателни документи и договори за възлагане на труд. В случай, че тези първоизточници на информацията за осигурителен стаж и възраст съществуват, то няма пречка да бъдат установени в пенсионното производство, включително и чрез изясняване на имената на жалбоподателя, с които е бил записан в тях. Липсата на абсолютна положителна процесуална предпоставка по възникване правото на оспорване, обективирана в чл. 159, т. 1 АПК, обуславя недопустимост на съдебното производство и като се е произнесъл в този смисъл административният съд е постановил законосъобразен и обоснован съдебен акт. При този изход на делото, съгласно чл.143, ал.3 от АПК и предвид своевременно заявената претенция с депозирания писмен отговор на жалбата, в полза на ответника следва да бъдат присъдени деловодни разноски, които, според представения списък на разноските възлизат в размер на 600 лева, представляващи заплатено по банков път адвокатско възнаграждение, в размер на 500 лева, с начислен върху него ДДС, в размер на 100 лева, съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Водим от горното и на основание чл. 236 АПК вр. чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, състав на шесто отделение