Определение № 563 от 11.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 188/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на адв. С. П. М., осъществил процесуално представителство по чл.38, ал.2 ЗАдв. по отношение на Д. В. Д., срещу определение № 1086 от 04.05.2023г. по в.гр.д. № 189 / 2023г. от Окръжен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на адв. М., пълномощник на Д. В. Д., за изменение на решение № 309/13.03.2023г. по в.гр.д. № 189 / 2023г. от Окръжен съд – Пловдив в частта за определеното му по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и въззивното производство. Жалбоподателят твърди, че минималният размер на адвокатското възнаграждение се определя съгласно цената на всеки иск, според броя и вида на предявените искове - чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004г. на ВАС, като не може да се определя размер по-нисък от предвидените в наредбата, за което е формирана практика на ВКС. Ответната страна по жалбата и ищец делото, „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, представя отговор на жалбата, в който се изразява становище за нейната неоснователност. Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: Частната касационна жалба с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел, че съобразно чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г. на ВАС възнаграждението се определя съобразно вида и броя на предявените главни искове поотделно, но не и за свързаните с тях акцесорни претенции, предявени в същото производство, които произтичат от един и същ правопораждащ факт, за които, заедно с главните искове следва да се определени едно общо адвокатско възнаграждение с оглед материалния интерес по делото, съобразно чл.7, ал.2 от наредбата. Посочено е, че предмет на делото са няколко свързани претенции – за главница, лихви и обезщетение за забава, произтичащи от един договор за заем, поради което по всички тях следва да бъде определено едно възнаграждение по чл.7, ал.2 от наредбата, съобразно общия материален интерес. Въззивният състав се е позовал и на практиката на СЕС по съединени дела С-427/16 и С-428/16, в която е дадено тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, вр. чл.4, пар.3 ДЕФС, според което, национална правна уредба като тази по чл.36, ал.2 ЗАдв. и чл.78, ал.5 ГПК, съгласно която, не може да се договаря по-нисък размер на адвокатското възнаграждение, съответно съдът не може да присъди по-нисък размер от този по наредба, приета от професионална организация на адвокатите, ограничава конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по см. на чл.101, пар.1 ДФЕС. Въз основа на това е изведено, че преценката на националния съд за размера на възнаграждението следва да е според правната и фактическа сложност на делото, без съдът да е ограничен от Наредба 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет. Подчертано е, че в конкретния случай материалният интерес по делото не е висок, делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае до спор, по който вече има установена съдебна практика, като производството пред втората инстанция е приключило в едно съдебно заседание, на което не са събирани доказателства и в което адв. М. не се е явил. С оглед гореизложеното, решаващият състав е приел за справедлив размер на адвокатското възнаграждение на жалбоподателя от 315,30 лева, съобразно минималния размер по Наредба №1 с оглед общия материален интерес по делото, действаща към датата на реално извършените от адвоката действия по оказване на правна помощ - изготвянето на въззивната жалба, тъй като други действия от пълномощника не са предприети, поради което е счетено за неоснователно искането за завишаване на възнаграждението за въззивната инстанция на 1012 лева. По отношение на дължимото възнаграждение за първата инстанция е прието, че присъденото възнаграждение от 742,53 лева е съответно на фактическата и правна сложност и извършената работа в тази инстанция и следователно допълнително възнаграждение от 759 лева не следва да бъде присъждано. Настоящият състав на ВКС намира частната жалба е неоснователна, предвид следното: С решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, вкл. когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е хипотезата на чл.38, ал.2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в хипотеза на чл.38, ал.2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Фактическата и правна сложност на делото във въззивното производство в случая се определя от конкретно извършените действия и от предмета му – иск за връщане на заемна сума от 900 лева, договорна лихва от 60 лева и 258,65 лева – обезщетение за забава за посочен период от време, като в първоинстанционното производство е разгледан и иск за неустойка от 1020,49 лева, който е отхвърлен, като за неоснователни са счетени и претенциите за възнаградителна и мораторна лихва за разликите до 190,20 лева, съответно до 287,22 лева, в която отхвърлителна част решението на районния съд не е обжалвано и същата не е била предмет на въззивното производство. Относно фактическите изводи на районния съд няма оплаквания във въззивната жалба на ищцата, поради което те също не са били предмет на проверка от окръжния съд. Въззивният състав е приел за основателни направените още в отговора на исковата молба възражения за недействителност на договора, поради нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК - договорът, общите условия и погасителният план са написани на шрифт 11, 10, 9, вместо на шрифт 12, като в договора и общите условия, не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР на кредита, като освен това, посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действителния такъв, тъй като в него не е вкл. предвидената в договора неустойка за непредоставяне на обезпечение, която представлява разход по кредита. С оглед правният извод за недействителност на договора за потребителски кредит, окръжният състав е приложил цитираната практика на ВКС по чл.23 ЗПК, според която, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не и лихвата и другите разходи, като е отчетено и плащането от 420 лева по кредита при определяне на размера на подлежащата на връщане главница. С оглед горните обстоятелства и при незадължителни за съда и страните минимални размери по Наредба № 1/2004г., при отчитане на минималната часова ставка за страната към момента на въззивната жалба, под която не може да се присъжда възнаграждение и за най-ниско квалифицирания труд, при съобразяване, че се касае до заплащане на квалифициран труд за предоставяне на правни услуги, предвид предмета на спора и извършените от адвоката процесуални действия във всяка от двете инстанции поотделно, както и с оглед установените обстоятелства, че във въззивната инстанция спорът се е свел само до приложението на чл.23, вр. чл.22 и чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, за който са ангажирани доказателствата и са изложени доводи от адвоката в първата инстанция, и за който има формирана безпротиворечива практика на ВКС, като изложени в отговора на исковата молба съображения са преповторени във въззивната жалба, до изготвянето на която се свеждат извършените от адвоката действия пред въззивната инстанция, настоящият състав намира, че определените възнаграждения за двете инстанции са съобразени с фактическата и правна сложност на делото във всяка една от тях. Предвид изложеното, обжалваното определение, като правилно, следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение