Решение № 612 от 12.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 473/2026 г.

Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото А. Х. Т., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Б. В. срещу решение № 226/02.10.2025 г., постановено по въззивно гр. дело № 360/2025 г. на Пернишкия окръжен съд (ПОС). С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 977/11.11.2024 г. по гр. дело № 4256/2024 г. на Пернишкия районен съд (ПРС) – в „обжалваната“ му част, с която е извършено прихващане със сумата 5 418.31 лв. спрямо главницата 16 255.26 лв., по уваженото възражение на ответника „Електроразпределителни мрежи запад“ ЕАД, при което същият е осъден да заплати на касатора-ищец сумата 10 836.95 лв. – обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ, както и законната лихва върху тази сума от 22.07.2024 г. до окончателното изплащане на вземането по главницата. В жалбата се излагат оплаквания за частична недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Касаторът поддържа, че окръжният съд е постановил решението си свръхпетитум, като не съобразил, че първоинстанционното решение било обжалвано само в частта, с която е уважено възражението на ответника за прихващане с платеното на ищеца обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ, но не и за това по чл. 222, ал. 1 от КТ. Навежда и оплакване, че въззивният съд неправилно уважил възражението на ответника, без да е налице изрично писмено съгласие на ищеца за извършване на прихващането. В тази връзка се излагат съображения, че прихващането със суми от трудови възнаграждения и заместващи ги обезщетения, всъщност представлявало удръжки, каквито без съгласието на работника или служителя не могат да се правят, освен в изрично изброените случаи по чл. 272, ал. 1 от КТ. Жалбоподателят поддържа още, че обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ не можело да се прихваща с обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ, като навежда доводи, че въпреки отпадането законността на уволнението, обезщетението за неспазено предизвестие по чл. 220, ал. 1 от КТ му се дължало, тъй като отмяната на заповедта не санирала договорното неизпълнение и не заличавала основанието, на което изправната страна е обезщетила изправната; обезщетението се дължало, защото работодателят не изпълнил задължението си да предизвести работника или служителя един месец преди прекратяването на трудовия договор, в който месец той би получавал трудово възнаграждение. За тези свои доводи касаторът се позовава на определение № 60759/10.11.2021 г. по гр. д. № 2520/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 18/08.02.2013 г. по гр. д. № 1211/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Изложеното в касационната жалба се поддържа в последваща молба на адв. В.. Насрещната страна – ответникът „Електроразпределителни мрежи запад“ ЕАД, в отговора на касационната жалба и в откритото съдебно заседание, чрез процесуалния си пълномощник юрк. Ф. Г. излага съображения за неоснователност на жалбата. С определение № 1860/08.04.2026 г., постановено по делото по реда на чл. 288 от ГПК, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед извършването на касационната проверка относно процесуалната допустимост на същото. При извършената служебна проверка съдът не установи пороци, обуславящи нищожност на обжалваното въззивно решение, поради което намира, че то е валидно постановено. Относно процесуалната му допустимост съдът намира следното: В мотивите към решенията си и двете инстанции по съществото на спора са приели, че предявеният от касатора осъдителен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение в размер 16 255.26 лв. за оставането му без работа през периода 02.05.2023 г. – 02.11.2023 г. в резултат на незаконното му уволнение (което е отменено с влязло в сила решение), е доказан по основание и размер. ПРС и ПОС са намерили за изцяло основателно и възражението на ответника за прихващане със сумата 5 418.31 лв., формирана от изплатените от него на ищеца: обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ – в размер 2 709.21 лв. и обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ – в размер 2 709.10 лв., като са приели, че след признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна се възстановява трудово-правната връзка и отпада основанието за получаване на тези суми и те подлежат на връщане на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. С оглед това и двете инстанции са достигнали до крайния си извод, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, след извършване на прихващането следва да се уважи до присъдения размер от 10 836.95 лв. При така приетото в мотивите, въпреки непрецизната формулировка на диспозитивите както на първоинстанционното решение № 977/11.11.2024 г., така и на въззивното решение № 226/02.10.2025 г., в които липсва изричен отхвърлителен диспозитив, настоящият състав на ВКС, тълкувайки действителната воля на ПРС и на ПОС, приема, че те са постановили отхвърляне на предявения от касатора осъдителен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за разликата над сумата 10 836.95 лв. (за която той е уважен) до пълния му предявен размер от 16 255.26 лв., като погасен чрез прихващане в тази част с насрещното вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД на ответника за сумата 5 418.31 лв., представляваща, платените на отпаднало основание на ищеца, обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ в размер 2 709.21 лв. и обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ в размер 2 709.10 лв. Видно от процесуалните им изявления пред въззивната и касационната инстанция, именно по този начин са тълкували волята на съда и страните по делото; в същия смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 2/2020 г. от 18.03.2022 г. на ОСГТК на ВКС. Във въззивната си жалба, подадена също чрез адв. В., касаторът-ищец е заявил, че обжалва частично първоинстанционното решение № 977/11.11.2024 г. Посочвайки обжалваната част, същият е цитирал целия диспозитив, постановен по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и извършеното там прихващане (респ. – постановеното частично отхвърляне на иска чрез това прихващане, съгласно приетото по-горе), като диспозитивът не е цитиран (т.е. не е посочен като обжалвана част) само в частта му, с която ПРС е уважил акцесорния иск по чл. 86 от ЗЗД за сумата 154.15 лв. и за периода 27.06.2024 г. – 21.07.2024 г. В обстоятелствената част на въззивната жалба ищецът е развил доводи за неоснователност изцяло на възражението за прихващане на ответника – както относно обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ, така и относно обезщетението по чл. 222, ал. 1 от КТ. С петитума на въззивната си жалба обаче, касаторът е поискал отмяна на първоинстанционното решение в частта му, с която ПРС е извършил прихващане спрямо главницата от 16 255.26 лв. само със сумата 2 709.21 лв. – по уваженото възражение на ответника само относно обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ. Така подадената въззивна жалба е била нередовна, тъй като в нея е налице вътрешно противоречие и неяснота относно това в коя част е обжалвано първоинстанционното решение. При администрирането й, както и в хода на въззивното производство, въззивната жалба не е била оставяна без движение и на ищеца не са давани указания за отстраняване на нередовността й, като в постановено по реда на чл. 267, ал. 1, изр. 1 от ГПК разпореждане № 879/05.08.2025 г. ПОС е приел, че първоинстанционното решение е обжалвано само в частта му, с която е извършено прихващането със сумата 2 709.21 лв. – по уваженото възражение на ответника относно обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ. Във въззивното решение обаче, както вече беше посочено, окръжният съд е приел и се е произнесъл, че възражението за прихващане на ответника е изцяло основателно – за общия му размер от 5 418.31 лв., формиран от размерите на двете обезщетения – по чл. 220, ал. 1 от КТ и по чл. 222, ал. 1 от КТ. С оплакването си, че въззивният съд се е произнесъл свръхпетитум и с изричното си изявление в касационната жалба, че е обжалвал първоинстанционното решение само в частта, с която е уважено възражението на ответника за прихващане с платеното обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ, но не и за това по чл. 222, ал. 1 от КТ, касаторът-ищец сам (без да са му давани указания от съда) е отстранил горната нередовност на въззивната си жалба. Последната се счита за редовна от датата на подаването й – чл. 101, ал. 2 и аргум. от чл. 129, ал. 5 от ГПК, респ. – към момента на сезирането на въззивния съд, от което следва извод, че въззивното решение действително е постановено свръхпетитум и е процесуално недопустимо в частта му, с която ПОС е потвърдил необжалваната част от първоинстанционното решение, с която (предвид установената по-горе действителна воля на съда) искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ е отхвърлен за разликата над сумата 13 546.16 лв. до пълния му предявен размер от 16 255.26 лв., като погасен чрез прихващане в тази част с насрещното вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД на ответника за сумата 2 709.10 лв., представляваща, платеното на отпаднало основание на ищеца, обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ. Съгласно чл. 270, ал. 3, изреч. 1, във вр. с чл. 293, ал. 4, предл. 2 от ГПК, въззивното решение следва да бъде обезсилено в тази му недопустима част, а в посочената необжалвана част първоинстанционното решение следва да бъде обявено за влязло в сила – в деня, следващ последния ден от срока за обжалването му, а именно – 05.12.2024 г. В останалата част, с която искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ е отхвърлен за разликата над сумата 10 836.95 лв. до сумата 13 546.16 лв., като погасен чрез прихващане в тази част с насрещното вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД на ответника за сумата 2 709.21 лв., представляваща, платеното на отпаднало основание на ищеца, обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ, въззивното решение е процесуално допустимо. При извършената касационна проверка по чл. 290, ал. 2 ГПК относно правилността на тази част от решението съдът намира следното: Макар и необосновано, по същество правилно въззивният съд е приел, че няма законово изискване за наличие на изрично писмено съгласие от страна на възстановения на работа ищец, за да се извърши прихващането между вземането му за обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ и насрещното вземане на ответника за връщане на платеното обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ. В касационната си жалба ищецът неоснователно се позовава в тази връзка на разпоредбата на чл. 272, ал. 1 от КТ, която установява относителна забрана за удръжки и за прихващане от трудовото възнаграждение. Тази забрана може да бъде преодоляна само със съгласието на работника или служителя (подобно на забраната по чл. 105 от ЗЗД и за разлика от чл. 148 от СК, който установява абсолютна забрана за прихващане на вземане със задължение за издръжка), като по този начин законодателят дава особена закрила на вземането за трудово възнаграждение. Тъй като забраната за прихващане е изключение от правилото, че същото е поначало допустимо и възможно (чл. 103 и чл. 104 от ЗЗД), тя не може да се тълкува разширително, респ. – обект на същата и на особената закрила по чл. 272, ал. 1 от КТ е единствено трудовото възнаграждение, като извън този обект остават обезщетенията и други плащания по трудовото правоотношение, които не са срещу положен труд – в същия смисъл е и приетото в решение № 487/26.07.2010 г. по гр. д. № 339/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Трайно установената практика на ВКС приема още, че е допустимо и основателно именно процесното и в случая възражение за прихващане между претендираното обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ и вече платеното от работодателя обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ, тъй като двете обезщетяват една и съща по естеството си вреда на уволнения работник или служител, а именно – оставането му без работа вследствие незаконното уволнение. Поради това, след отмяната на уволнението отпада основанието за получаването на обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ и то подлежи на връщане в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и на компенсация (чл. 103 и чл. 104 от ЗЗД) с обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ. В този смисъл са: решение № 88/29.01.2010 г. по гр. д. № 590/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 686/06.12.2010 г. по гр. д. № 133/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 770/08.12.2010 г. по гр. д. № 312/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 27/13.02.2012 г. по гр. д. № 368/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 271/17.10.2012 г. по гр. д. № 409/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 67/09.04.2014 г. по гр. д. № 4085/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 178/09.11.2017 г. по гр. д. № 375/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Доводите на касатора в обратна насока са неоснователни, като решение № 18/08.02.2013 г. по гр. д. № 1211/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, на което той се позовава, съставлява инцидентна, изолирана практика, която не се споделя от настоящия съдебен състав. Другият посочен в тази връзка акт на ВКС – определение № 60759/10.11.2021 г. по гр. д. № 2520/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. е постановено по реда на чл. 288 от ГПК и не формира практика на ВКС по смисъла на закона. В заключение, като е уважил възражението за прихващане в частта му относно обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ, въззивният съд е постановил правилно решение – в неговата процесуално допустима (и необезсилвана съгласно приетото по-горе) част, която следва да бъде оставена в сила. Предвид крайния изход на материалноправния спор по делото, на жалбоподателя-ищец не се следват разноски за касационното производство, а съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, чл. 37, ал. 1 от ЗПП и чл. 25, ал. 1 от НЗПП, той дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество, претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение, които – предвид неголямата фактическа и правна сложност на делото, обжалваемия интерес по него и вида и обема на положения от юрисконсулта труд по защитата на ответника, съдът определя в размер 150 евро. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение