Определение № 99 от 24.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 811/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. А. А. и С. А. А. против решение № 399 от 29.03.2019 г. и решение № 137 от 6.02.2019 г. за допълване на решение № 1877 от 6.02.2019 г.. в частта за разноските, които жалбоподателите са осъдени да заплатят на особения представител във въззивното производство, независимо, че особения представител на Д. К. Н. участва във въззивното производство по подадените от И. В. Ж. С.-Б. и С. Н. С. жалби. Ж. Н. С.-Б. и С. Н. С. са подали чрез пълномощника си адвокат С. Л. писмен отговор, в който оспорват частната жалба. Частната жалба е процесуално допустима като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.1, т.2 ГПК и в срока по чл.275, ал.1 ГПК. Разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения: Постановявайки решение № 137 от 6.02.2019 г. за поправка и допълване решение № 1877 от 12. 11.2018 г., въззивният съд е разгледал и молбата на адвокат М. П. за допълване на решение № 1877 от 12.11.2018 г. в частта за разноските, като й бъде определено възнаграждение за особен представител на Д. К. Н.. Приел е, че ответницата по въззивните жалби Д. Н. е била представлявана във въззивното производство от особен представител, за което следва на особения представител адвокат М. П. да бъде платено възнаграждение в размер на 600.00 лв., платимо от първоначалните ищците М. А. А. и С. А. А.. С решение № 399 от 29.03.2019 г. искането на М. А. А. и С. А. А. за изменение на решение № 137 от 6.02.2019 г., с което са осъдени да заплатят възнаграждението на особения представител адвокат М. П. е оставено без разглеждане, като е прието, че е недопустимо да се изменя допълнителното решение, с което вече веднъж е изменено и допълнено първоначалното решение в частта за разноските. Посочено е, че решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщението. Неоснователна е тезата на М. и С. А., че не дължат разноски за особения представител на съделителя Д. Н., тъй като не са обжалвани първоинстанционното решение, с което е допусната делба с нейно участие и във въззивното производство Д. Н. е била ответник по жалбите на И. В., Ж. С.-Б. и С. С., които и следва да поемат разноските за особен представител. Противоречивата практика на ВКС по приложението на чл.47, ал.6 ГПК и чл.48, ал.2 ГПК е преодоляна с постановяването на т.6 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, като в мотивите на тълкувателното решение е изяснен правния характер на представителството по чл.47, ал.6 ГПК и чл.48, ал.2 ГПК, кое е задълженото лице, което следва да заплати възнаграждението и при какви условия това лице може да иска възстановяване на тези разноски. След постановяване на тълкувателното решение практиката на ВКС еднозначно приема, че задължен да внесе възнаграждението за особен представител по чл.47, ал.6 ГПК и чл.48, ал.2 ГПК е винаги ищецът /дори и въззивното и касационното производство да не са образувани по негова жалба/ и същият може да иска възмездяването им като разноски по делото само, ако същото е решено в негова полза и възнаграждението вече е заплатено. Като е съобразил, че нормите на чл.47, ал.6 и чл.48, ал.2 ГПК определят като задължено лице за заплащане възнаграждението на особения представител на страната, която не е намерена на адреса, посочен по делото или за която липсва известен адрес, е ищецът, инициирал правния спор, въззивният съд е приложил правилно процесуалния закон. Неоснователен е и довода, че възнаграждението на особения представител на Д. Н. следва да се приеме за платено за всички съдебни инстанции, тъй като в първоинстанционното производство е определено и заплатено възнаграждение в размер на около 1550 лв. и доколкото материалният интерес е 1/9 от делбения имот то следва, че или е определено възнаграждение за трите инстанции или е определен прекомерен размер и същия следва да бъде намален, евентуално да се направи прихващане с дължимите депозити за другите съдебни инстанции. В приетата въз основа на законовата делегация по чл.36, ал.2 ЗА Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, по която наредба съгласно т.6 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС се определя размера на дължимото възнаграждение, е посочено, че възнаграждението за процесуално представителство се дължи за всяка инстанция, включително и при връщане на делото за ново разглеждане. Възнаграждението се определя от съда, разглеждащ делото в съответната инстанция с оглед минималния размер по наредбата или в по-висок размер при фактическа и правна сложност на делото. Определяне размера на възнаграждението е правомощия на съда и възраженията на ищеца относно определения размер на възнаграждението следва да бъдат наведени пред съответния съд, но не и по реда на инстанционния контрол. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение