Определение № 8408 от 29.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7276/2026 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С определение № 1525 от 30.06.2026 г., постановено по адм.д. № 852/2026 г. Административен съд София – Област (АССО) е отхвърлил искане за спиране на изпълнението на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка /ЗППАМ/ № GRAM-1286503/07.06.2026 г., издадена от мл.автоконтрольор в сектор „ПП“ при ОД на МВР – Монтана, с която на К. К. Г. на основание чл. 171, т. 1, б „б“ от ЗДвП, е наложена ПАМ „временно отнемане на СУМПС, до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца“. Срещу определението е подадена частна жалба от К. К. Г., чрез адв. Д. Янков. В жалбата се съдържат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Развити са съображения, че ако не бъде спряно изпълнението на заповедта за Г. ще настъпят трудно поправими вреди в служебния му статус. С допълнителна молба по делото са представени доказателства подробно описани в молбата. Ответникът по частната жалба – мл.автоконтрольор в сектор „ПП“ при ОД на МВР – Монтана, не изразява становище по жалбата. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че същата е допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК от надлежна страна, срещу акт, чието обжалване е изрично предвидено в закон. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Първоинстанционното производство е образувано по жалба на К. К. Г. срещу ЗППАМ № GRAM-1286503/07.06.2026 г., издадена от мл.автоконтрольор в сектор „ПП“ при ОД на МВР – Монтана, с която на жалбоподателя на основание чл. 171, т. 1, б „б“ ЗДвП е наложена ПАМ „временно отнемане на СУМПС, до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца“. В жалбата е обективирано искане за спиране изпълнението на заповедта на основание чл.166 от АПК. Оспорената пред първостепенният съд заповед е издадена на основание чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП, съгласно който с цел осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилага принудителна административна мярка „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач“, който управлява моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0, 5 на хиляда, установена с медицинско и химическо лабораторно изследване или с изследване с доказателствен анализатор, или с друго техническо средство, определящо съдържанието на алкохол в кръвта чрез измерването му в издишания въздух, или след употреба на наркотични вещества или техни аналози, установена с медицинско и химико-токсикологично лабораторно изследване или с тест, както и който откаже да бъде проверен с техническо средство или с тест, изследван с доказателствен анализатор или да даде биологични проби за химическо изследване и/или химико-токсикологично лабораторно изследване - до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18 месеца. За да отхвърли искането за спиране на предварителното изпълнение на заповедта първоинстанционният съд е приел, че твърденията в искането за настъпването на вреди в срока на изпълнение на наложената ПАМ не са подкрепени нито с конкретни обстоятелства, нито с каквито и да било писмени доказателства, поради което не са налице предпоставките по чл. 166, ал. 2, вр. чл. 60 АПК за спиране предварителното изпълнение на ЗППАМ. Определението е правилно. Оспорената в първоинстанционното производство ЗППАМ № GRAM-1286503/07.06.2026 г., издадена от мл.автоконтрольор в сектор „ПП“ при ОД на МВР – Монтана, с която е приложена ПАМ на основание чл. 171, т. 1, б „б“ ЗДвП, подлежи на предварително изпълнение по силата на закона – чл. 172, ал. 6 ЗДвП. Безспорно предварителното изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт въздейства пряко и непосредствено върху правата и законните интереси на адресата на акта, тъй като придава изпълнителна сила на един невлязъл в сила индивидуален административен акт. Безспорно е, че това изпълнение, доколкото актът не е влязъл в сила и не е станал окончателен, винаги съдържа в себе си и потенциалната възможност да причини вреди на адресата, ако впоследствие актът бъде отменен. Въпреки тази потенциална възможност законодателят в определени случаи е разпоредил изрично в правната норма, че обжалването няма суспензивен ефект. Какви са били мотивите му за изключението от установения общ принцип на суспензивен ефект на жалбата е ирелевантно, тъй като те нямат отношение към възможността съдът да спре предварителното изпълнение. За да се спре допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на заповедта, е необходимо адресатът на акта, искащ спиране, да докаже, че то би могло да му причини значителна или трудно поправима вреда - чл. 166, ал. 4 във вр. с ал. 2 АПК. Вредата може да бъде както имуществена – загуба или пропусната полза, така и неимуществена. Тя трябва да е значителна или да има такова отражение за молителя, че той трудно да може да я поправи. Настъпването й следва да е достатъчно вероятно. За вероятността от настъпването на вредата и за възможния й размер трябва да бъдат представени доказателства, а не само да има твърдения в тази насока. Изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. По делото липсва спор и от представените по делото доказателства се установяват твърденията на К. К. Г., че в следствие на претърпяно ПТП за определен срок от време е бил в отпуск по болест от заеманата длъжност „технически сътрудник /надзорно охранителна техника/“ към ГДИН Затвора гр. София. Правилно и обосновано първоинстанционния съд е приел, че от страна на жалбоподателя не са ангажирани доказателства в подкрепа на заявеното твърдение, че от предварителното изпълнение на акта ще претърпи значителни или трудно поправими вреди. Мотивирайки особеното си искане, К. Г. е заявил, че предварителното изпълнение на акта ще наруши право му на труд и ще доведе до трудно поправими вреди в служебния му статус. Така заявеното твърдение не обосновава наличието на значителна или трудно поправима за жалбоподателя вреда, която по интензитет би била противопоставима на заложения в закона обществен интерес. В своята постоянна практика ВАС приема, че като значителна или трудно поправима вреда следва да се определи само такава увреда, която не може да бъде репарирана по обезщетителен ред, каквато в процесния случай не е установена. Обстоятелството, че в изпълнение на ЗППАМ е отнето СУМПС на жалбоподателя и същия не би могъл да изпълнява служебните си задължения по посещение на различни обекти на Затвора, включително в Кремиковци и Казичене, не съставлява ново обстоятелство по смисъла на чл. 166, ал. 2, изр. 2 АПК. В този смисъл следва да се има предвид, че факти и обстоятелства, които са пряко следствие на акта не съставляват нови обстоятелства по смисъла на цитираната разпоредба и са ирелевантни за основателността на искането. Отнемането на СУМПС и лишаване на лицето от правоуправление е пряко следствие от ЗППАМ, поради което не съставлява ново обстоятелство, в каквато насока са твърденията, обективирани в частната жалба. Целта на прилагането на ПАМ по чл. 171, т. 1, б „б“ ЗДвП е осигуряване на безопасността на движението по пътищата и преустановяване на административните нарушения. Незабавното изпълнение на оспорената заповед е в обществен интерес, на който не е противопоставен застрашен или накърнен личен интерес на жалбоподателя, със същата степен на значимост. Ирелевантни към преценката за основателността на искането за спиране на предварителното изпълнение на заповедта са изложените в частната жалба доводи във връзка с лошото здравословно състояние на лицето след претърпяното ПТП. При съобразяване на гореизложеното, оспореното определение е правилно постановено и не страда от пороците визирани в частната жалба, с оглед което следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение