Определение № 170 от 17.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 84/2024 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Образувано е по депозирана молба от касатора „Дженерали застраховане“ АД с искане да бъде изменено постановеното по делото определение № 2687 от 17.10.2024 г. по т.д. 84/2024 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, в частта за разноските, като моли присъденото на ответника по касационната жалба Т. Д. М. адвокатско възнаграждение в размер на сумата 2 000 лв. да бъде намалено като прекомерно с доводи, че не е налице фактическа и правна сложност на съдебния спор. Изтъква, че договореното възнаграждение е несъпоставимо с положените правни и процесуални усилия от страна на ответника по касационната жалба, а и е над минималните размери на адвокатските възнаграждения, определен при спазване на Наредба 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като допълва, че предвид задължителното за националните съдилища решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С – 438/22 г. последният не обвързва съда и съдът следва да определи по настоящия спор възнаграждение под този размер. Насрещната страна Т. Д. М., в предоставения му срок не депозира писмен отговор и не взема становище по молбата. Молбата е депозирана в срок от страна по спора с легитимиран с молбата интерес от депозиране на същата, поради което е допустима. Молбата е неоснователна. Не са налице основания за изменение на определението в частта за разноските. Както е приел съдът с определението си от 17.10.2024 г., ответникът по касация доказва извършването на разход за платено адвокатско възнаграждение за представителство пред ВКС в размер на сумата 2 000 лв. Предвид нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК сторените от ищеца разноски за представляването му от един адвокат се заплащат от ответника съразмерно на уважената част на иска. В случая искът е изцяло уважен. Като отклонение от горното общо правило с нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидена възможност, ако възнаграждението за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. Последната законова хипотеза не е налице според настоящия състав на съда, като съдът съобразява предмета на делото: касационна жалба срещу въззивно решение, с което е отменено първоинстанционното решение и постановено друго, с което е уважен предявеният от Т. М. иск по чл. 448 КЗ, вр. чл. 459, ал. 4 КЗ и чл. 441 КЗ за сумата 9 000 лв. -обезщетение по договор за групова застраховка „Злополука“, сключен между „Дженерали застраховане“ АД и Висш съдебен съвет въз основа на договор за обществена поръчка № ВСС-14770/06.11.2017 г. за настъпило застрахователно събитие - трайна загуба на работоспособност, ведно със законната лихва върху главницата считано от 07.01.2019 г. до окончателното изплащане на сумата; спорност на част от релевантните факти; поддържаните с касационната жалба доводи и възражения и зададените правни въпроси с искане за допускане на касационно обжалване по тях, по които ответникът е осъществил защита чрез подаване на писмен отговор. Като изключение от общото правило нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК следва да се прилага, само когато е налице прекомерност, каквато по горните доводи на съда не се установява в процесния случай, поради което доказаният разход за представляване на ответника по касация от адвокат пред касационната инстанция не следва да бъде намаляван от съда. По поддържания с молбата довод за несъответствие на платения хонорар с установените в Наредба 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимуми, съдът съобразява служебно известното му решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/2022 г. на Съда на Европейския съюз, задължително за всички съдилища в Република България/ чл. 633 ГПК/, с което по поставено преюдициално запитване от български съд е отговорено, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, в случая Наредба 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, нарушава забраната на чл. 101, параграф 1 ДФЕС, и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална уредба. Цитираната задължителна за съдилищата съдебна практика определя като неотносими възраженията на касатора, основани на разпоредби от Наредба 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и същите няма да бъдат обсъждани от съда. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение