Решение № 786 от 26.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6241/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. Д. М. лично и чрез адв. Юруков срещу Решение № 373/22.03.2024г. на Административен съд София-област, постановено по адм. д. № 1331/2022 г. по описа на съда, с което са отхвърлени исковете му срещу Административен съд – София-град и Върховен административен съд за заплащане на обезщетение в размер на сумата от 20 000 лв, представляващо обезщетение за неимуществени вреди от допуснато от тези съдилища особено съществено нарушение на правото на ЕС и на ЕКПЧ за периода 11.02.2022 год. до 21.02.2022 г. Касационният жалбоподател обжалва решението като неправилно, по съображения, които следва да се квалифицират като такива за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага подробни съображения в подкрепа на становището си, че съдът неправилно е приел, че не е налице приложимост на правото на Европейския съюз. Иска решението да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане на АССО. Постъпила е и частна жалба против определение № 854/23.04.2024г., постановено по адм.д. 1331/2022г. на АССО, с което на Е. М. са възложени разноски по делото в размер на 150 лв. Твърди се, че такива разноски не се дължат. Ответникът по касация - Административен съд София-град чрез процесуален представител оспорва касационната жалба и претендира разноски. Ответникът по касация Върховен административен съд, чрез процесуален представител оспорва касационната жалба и частната жалба. Претендира разноски в размер на 350 лв за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. Съдът е приел за установено от фактическа страна, че с Решение № 752 от 11.02.2022 г., по адм.д. № 7599/2019 г. по описа на Административен съд – София-град е отхвърлен предявеният от ищеца иск срещу Главна дирекция „Охрана“ при Министерство на правосъдието за присъждане на обезщетение в размер на 50000 лв. за неимуществени вреди, поради конвоирането му с белезници на краката за участие в заседание на 03.07.2019 г. в СНС по НОХД № 3555/2018 г. Решението е оставено в сила с Решение № 459 от 16.01.2023 г., постановено по адм. дело № 7317 от 2022 г. на Върховен административен съд. Установено е също, въз основа на представените доказателства, че Е. Д. М. е осъждан и към датата на процесните съдебните производства изтърпява наказание "лишаване от свобода". Изслушан е свидетел за преживяванията на ищеца. От правна страна съдът е приел, че не е налице несъответствие на националната правна уредба с право на Европейския съюз, както и противоречие с правни стандарти, изведени от практиката на СЕС; не са били ограничени правата и свободите, признати от ХОПЕС по отношение на М. и че няма нарушения на Хартата, че е неоснователно позоваването на ЕКПЧ. За да формира тези изводи, първоинстанционният съд се е позовал на съдебна практика на Съда на ЕС и на ВАС. Решението е валидно, допустимо и правилно като краен резултат. Исковете допустимо са разгледани от Административен съд София-област, на основание чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ. Правните квалификации, посочени в исковата молба, не обвързват съда и той дължи произнасяне на база твърденията, съставляващи обстоятелствена част на исковата молба, които подлежат на правна квалификация именно и само от съда. От твърденията в исковата молба обаче е видно, че касаторът счита за неправилни решенията на АССГ и ВАС, във връзка с които претендира вреди, като сочи, че делата не са били изяснени от фактическа и правна страна, фактическите установявания са неверни, произнасянията са извън предмета на делата, налице е отказ от правосъдие и злоупотреба с право. Посочените фактически твърдения сочат, че целта на ищеца е преразглеждане на влезлите в сила решения на АССГ и ВАС. Правни квалификации, които не могат да бъдат отнесени към твърденията относно конкретни факти в обстоятелствената част от исковата молба, не подлежат на обсъждане от съда. Допустимо е, при редовна искова молба, националният съд да разгледа иск за присъждане на обезщетение за вреди от нарушаване на Европейската конвенция за правата на човека. По силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията ЕКПЧ е част от вътрешното право. Българските съдилища са компетентни да тълкуват и прилагат вътрешното право. Правната квалификация на този иск обаче не е чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, защото ЕКПЧ не е част от правото на ЕС. Доколкото се касае за вреди от правораздавателна дейност на административен съд, искът на основание чл. 128, ал. 1, т. 6 АПК е подсъден на административните съдилища. Според чл. 6, § 1 от ЕКПЧ всяка страна има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. На първо място, правото на справедлив процес включва правото на достъп до съд. Това право на ищеца не е нарушено - същият е подал искова молба, по нея е образувано административно дело; Административен съд София-град, в изпълнение на правомощията си по АПК, е преценил допустимостта на образуваното производство, делото е разгледано от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона, съдебното производство е проведено; допуснато е оспорване и по същество пред касационната инстанция – Върховен административен съд. Съгласно чл. 13 ЕКЗПЧОС всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в Конвенцията, са нарушени, има право на ефективни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции. В конвенцията няма легално определение за "правно средство за защита". Такова се извлича от практиката на ЕСПЧ, като най-важното изискване е правното средство за защита да бъде "ефикасно" както по закон, така и на практика, и да бъде "вътрешноправно", т.е. да е предвидено в правото на държавата. В съдебните производства ищецът активно е участвал, разполагал е с правна помощ, производството е било разгледано по указания от закона процесуален ред, в разумен срок, като със съдебния акт е даден отговор по повдигнатия за решаване спор, с подробни и ясни мотиви. В първоинстанционното съдебно производство са проведени съдебни заседания, касаторът е присъствал лично на тях, активно е правил изявления и искания, които са надлежно протоколирани. Касационната инстанция при проведения касационен контрол не е констатирала нарушения. Дадена е възможност на лицето да се запознае с доказателствата по делото. Не се установява каквото и да било ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от ЕКПЧ по отношение на ищеца. От доказателствата по делото не се установява в производството пред Административен съд София-град и пред Върховния административен съд ищецът да е бил лишен както от ефективни правни средства за защита пред съд, така и от справедлив съдебен процес. В тази връзка АССО е събрал относимите към спора доказателства, въз основа на които е изяснил релевантните за спора фактически обстоятелства и след прецизен и задълбочен анализ на приложимата материалноправна уредба е достигнал до законосъобразни правни изводи, които са логични и последователно основани на правилна преценка и анализ на събрания по делото доказателствен материал, към които изводи настоящият състав препраща при условията на чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК. Практиката на Съда на ЕС допуска реализиране на отговорността на държавата за вреди от нарушението на правото на Съюза, ако субект на нарушението е орган на съдебната власт, като нарушението следва да е обективирано в акт на юрисдикция, която действа като последна инстанция Материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване правото на ЕС са следните: нарушената правна норма на правото на ЕС да предоставя права на частноправните субекти; нарушението да е достатъчно съществено; да е налице пряка причинно - следствена връзка между нарушението и да са настъпили вреди. Приложното поле на Хартата е определено в чл. 51 от нея. Тя се отнася за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, но единствено когато те прилагат правото на Съюза. Хартата не разширява приложното поле на правото на Съюза извън компетенциите на Съюза, не създава никакви нови компетенции или задачи за Съюза и не променя компетенциите и задачите, определени в Договорите. Следователно, за да се обсъжда нарушението на правото по чл. 47 от Хартата, следва по делото да са налице твърдения и доказателства за фактически обстоятелства, които да обуславят реална връзка на делата с правото на ЕС. В случая лишеният от свобода е осъден от български съд и изтърпява наказанието си в затвор в България. Не се твърди и не се установява нарушаване на конкретно субективно право на касатора, произтичащо от правото на ЕС. Правните квалификации, които ищецът дава в исковата молба, не обвързват съда. Негово правомощие е било да прецени дали обстоятелството, че подсъдимият е бил конвоиран и представен пред наказателния съд с крачни белезници, представлява нарушаване на субективно право, произтичащо от правото на ЕС. Ответниците в процеса са формирали мотиви в тази връзка, които не подлежат на извънреден контрол в настоящото производство.Не е налице и елементът на същественост на твърдяното нарушение. Както е посочено в т. 105 от решението на Съда на ЕС по дело С-571/16, достатъчно съществено нарушение по смисъла на правото на ЕС предполага явно и значително неспазване от държавата членка на границите на нейното право на преценка. Факторите, които трябва да се вземат под внимание в това отношение, са степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните органи, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, умишленият или неумишлен характер на допуснатото нарушение или причиненото увреждане, или още обстоятелството, че с поведението си институция на Европейския съюз може да е допринесла за неприемането, приемането или запазването в разрез с правото на Съюза на определени национални мерки или практики (в този смисъл решение на СЕС от 5 март 1996 г., делата C-46/93 и C-48/93). Такова съществено нарушение по делото не се разкрива. Твърденията за нарушаване на ЕКПЧ са извън приложното поле на чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ. Обстоятелството, че ХОПЕС съдържа аналогични на ЕКПЧ разпоредби, не обосновава различен извод. Макар че съгласно § 2 ДЕС Съюзът се присъединява към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, това присъединяване не променя областите на компетентност на Съюза, така както са определени с Договорите. Според чл. 6, § 3 ДЕС, основните права, както са гарантирани от ЕКПЧ и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите - членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. Освен това, за да се присъедини ЕС към ЕКПЧ, съгласно чл. 218 ДФЕС, следва да се сключи нарочно споразумение, каквото към момента не е налице. Правилни са изводите на съда, че по делото не се установява достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, допуснато от ВАС и АССГ, в пряка причинна връзка с което да са претърпяни твърдените вреди. Противно на твърденията на касатора не се установяват допуснати от административния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Процесът е проведен при спазване правилата на исковото производство и правилно разпределена доказателствена тежест в процеса. АС София-област е постановил решение след събиране на допустимите и относими към предмета на спора доказателства, като ги е анализирал и обсъдил обстойно. Неоснователно в касационната жалба се сочи, че съдебното решение е необосновано. Съдът не е допуснал грешки при формиране на вътрешното си убеждение. Фактическите установявания в обжалваното решение кореспондират на събрания доказателствен материал и са формирани след тяхната правилна преценка. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Неоснователна е и частната жалба. Съгласно чл. 10, ал.4 ЗОДОВ на ответниците по искове по ЗОДОВ, ако са юридически лица, както е в случая, се дължи юрисконсултско възнаграждение. При този изход от спора, основателно е искането на ответника ВАС за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което предвид нивото на фактическа и правна сложност на делото и материалния интерес следва да бъде определено в размер на 102, 26 евро /200 лв/. Ответникът Административен съд София-град не е защитаван от юрисконсулт, поради което юрисконсултско възнаграждение не му се дължи. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение