Определение № 473 от 30.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 390/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Етап-Адресс“ АД против решение № 266302 от 29.10.2021 г., постановено по гражданско дело № 3557 по описа за 2021 г. на Софийския градски съд, II „Д“ въззивен състав, в частите, с които е отменено решение №140762 от 6.7.2021 г. по гр. д. № 22105 по описа за 2015 г. на Софийския районен съд, ГО, 66 състав за отхвърляне на иска с правно основание чл.200 от КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди над 9 000 лв. до 15 000 лв., постановено е друго решение за присъждане на тази разлика и е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на „Етап-Адресс“ АД да заплати на В. М. И. 9 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди.

Касаторът твърди, че решението на Софийския градски съд в обжалваните части е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила-основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните въпроси:

1. Приложима ли е процесуалната преклузия по чл.133 от ГПК към възражението по чл.83, ал.2 от ЗЗД, касаещо последващата вина на ищеца за увеличаване размера на вредите?

2. Следва ли съдът служебно да приложи чл.83, ал.2 от ЗЗД дори и да не е направено възражение от ответника в този смисъл?

3. Длъжен ли е съдът съобразно нормата на чл.52 от ЗЗД да установи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди след преценка на всички релевантни в тази насока установени по делото обстоятелства, включително и последващото поведение на длъжника, станало причина за увеличаване размера на вредите?

Ответникът по касационната жалба В. М. И. не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

В. М. И. е изложил в исковата молба, че на 20.11.2014 г., по време на работа в авторемонтната база на „Етап-Адресс“ АД, е претърпял трудова злополука. При ремонт на автобус основата на въздушната възглавница се счупила на парчета и едно от тях го ударило в лицето, поради което той паднал назад. В резултат от падането е получил фрактура на горния край на лявата раменна става, от което е претърпял болки и страдания, за обезщетяването на които е поискал да му се присъди сумата от 40 000 лв.

В отговора на исковата молба ответното дружество е оспорило предявения иск по основание и размер. Заявило е, че ищецът не е бил на работа на дружеството, тъй като към момента на злополуката все още не е започнало изпълнението на сключения трудов договор, а претендираната сума е прекомерна, тъй като увреждането не е трайно и продължително.

Въз основа на събраните по делото доказателства Софийският районен съд е приел за установено по делото, че ищецът е претърпял злополуката по време на изпълнение на трудовия договор с ответното дружество, поради което му се дължи обезщетение за причинените неимуществени вреди в размер на 9 000 лв. За да определи размера на обезщетението, този съд е взел предвид, че от счупването на горния край на раменната кост интензивните болки и страдания са продължили 10-12 дни след злополуката, болките са продължили около два месеца, а около две години след това при пострадалия се наблюдава ограничено движение в лява раменна става до 90-100 градуса при норма от 180 градуса. Софийският градски съд е увеличил обезщетението на 15 000 лв. Отчел е, че интензивността на болката е била значителна, че на ищеца е проведено само консервативно лечение, че макар периодът на възстановяване да е със средна продължителност, се е наложило ограничение на двигателния режим на пострадалия, както и обстоятелството, че към настоящия момент все още пострадалата ръка не е напълно възстановена. Взел е предвид също, че към датата на злополуката ищецът е бил на 45 години, тоест-в сравнително млада и трудоспособна възраст. Всички тези посочени в решението критерии за определяне размера на неимуществените вреди меродавни, основават се на установените по делото обстоятелства и съответстват на указанията, съдържащи се в т. ІІ на ППВС №4/1968 г. Ето защо разрешението на въззивния съд по третия въпрос на касатора съответства на практиката на ВКС, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Софийският градски съд е отказал да обсъжда довода на ответника във въззивната жалба за намаляване на обезщетението поради факта, че съществена част от понесените болки и страдания са причинени от последващото поведение на ищеца. Приел е, че този довод представлява възражение, което не е въведено в отговора на исковата молба, поради което е преклудирано. Тези съображения на въззивния съд са обусловили формулирането на първия и втория въпрос на касатора. Доводът на ответното дружество за пръв път е повдигнат в пледоарията на пълномощника в хода по същество пред първоинстанционния съд и се основава на посочения в медицинската документация и в медицинската експертиза отказ на ищеца от оперативно болнично лечение. В публичното съдебно заседание на 13.4.2016 г. вещото лице е уточнило, че в болничното заведение изрично на ищеца е била обяснена необходимостта от оперативно лечение, без което ще има остатъчен дефицит, тоест-ограничение във функцията. С този си отказ ищецът е увеличил неимуществените вреди и затова според касатора обезщетението следва да се намали съгласно чл.83, ал.2 от ЗЗД. Тази разпоредба гласи, че длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижи на добър стопанин. Поведението на пострадалия в случая обаче не може да се квалифицира като липса на изискуемата грижа за избягване на по-голям размер на вредите. Неговият избор на лечение е израз на правото му на телесна неприкосновеност, гарантирано от чл.30, ал.1 от Конституцията. Затова поведението му не може да се преценява по целесъобразност и да се изисква от него да намали неимуществените вреди, като се подложи на операция. Освен това оперативната намеса и болничният престой само биха увеличили болките и страданията, без при това да има сигурност, че остатъчният дефицит на движението на ръката ще бъде преодолян. Затова не се установява и пряка причинна връзка между отказа от оперативно лечение и увеличаването на неимуществени вреди. Следователно искането на касатора за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди е неоснователно. Ето защо е без значение дали това искане ще се квалифицира като възражение, което се преклудира, ако не се съдържа в отговора на исковата молба, или е довод, който следва да се обсъди от въззивния съд. Формулираните в тази връзка въпроси на касатора са без значение за изхода на спора, поради което не могат да послужат за допускане на касационно обжалване.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение