Определение № 3740 от 24.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4938/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на касатора Б. Е. Г. срещу определение №575/28.08.2023г., постановено по в.гр.д.№191/2022г. на Кюстендилския окръжен съд, с което е допълнено решението в частта за разноските, като Б. Г. е осъден да заплати на Ц. А. сумата от още 4 900лв., представляваща направените пред въззивната инстанция разноски.

Изложени са оплаквания за неправилност на обжалваното определение.В хода на въззивното производство въззиваемият Ц. А. е представил три договора за правна защита и съдействие, като предмет на единия от тях е предоставяне на процесуално представителство по подадената от насрещната страна въззивна жалба, а останалите два касаят представителство по други две частни касационни жалби, които също са подадени от въззивника.Счита, че представения договор за правна защита и съдействие за осъществяване на процесуално представителство и защита по въззивното производство, инкорпорира в себе си процесуалните действия, които са посочени в другите два договора. В този смисъл отделно възнаграждение за тях не би следвало да се държи.Оспорват се размерите на уговорените и заплатени адвокатски възнаграждения по трите договора, които се явяват прекомерни спрямо действителната фактическа и правна сложност на делото.Моли съда да отмени обжалваното определение и остави без уважение искането на въззиваемия за присъждане на разноски.

В срок е постъпил отговор от ответника по касация Ц. А., в който се изразява становище за неоснователност на подадената жалба и правилност на обжалваното определение.

Съдът като съобрази твърденията и възраженията на страните, както и представените по делото доказателства намира за установено следното:

Частната жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.По същество е частично основателна.

Производството пред въззивния съд е образувано по постъпили:

• въззивна жалба с вх. № 276559/11.11.2021 г. от Б. Е. Г. срещу решение № 260464 от 27.10.2021 г., постановено от КнРС по гр.д. № 515/2020г.;

• частна жалба с вх. № 276423/ 05.11.2021г. от Б. Е. Г. срещу решение № 260464 от 27.10.2021 г., постановено от КнРС по гр.д. № 515/2020г. по описа на същия съд, в частта, в която съдът се е произнесъл относно обезщетението по чл. 344, ал. 2 от ГПК;

• частна жалба вх. № 261149/14.03.2022 г. от Б. Е. Г. срещу определение № 260039 от 24.02.2022 г., постановено по гр.д. № 515/2020 г. по описа на КнРС по реда на чл. 248 от ГПК.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и определението, постановеното по реда на чл.248 от ГПК.

В проведеното на 28.06.2022г. с.з. въззиваемият е представил списък с разноски по чл. 80 ГПК, за сумата от общо 5 500 лева адвокатски хонорар за въззивната жалба и двете частни въззивни жалби.Към списъка са приложени 3 броя договори за правна защита и съдействие от 22.06.2022г., в които е посочено изрично, че техен предмет е процесуално представителство/отговори/ по въззивната и двете частни жалби, подадени от ищеца.Отразен е размерът на уговореното адвокатско възнаграждение по всеки един от тях, както и обстоятелството, че същото е било заплатено изцяло в брой.

В разпоредбата на чл.7 от Наредба №1 за МРАВ са посочени размерите на възнаграждения, които се дължат на адвокатите за предоставеното от тях процесуално представителство по граждански дела.В т.7 на цитираната разпоредба е предвидено, че се дължи възнаграждение „в производства по частни жалби“, като е без значение дали частната жалба ще се разгледа в самостоятелно производство или заедно с подадената въззивна/касационна/ жалба. Страната ще има право на разноските за адвокатско възнаграждение, които е направила и по двете жалби.Изключение е налице само в случая, в който предмет на обжалване е определение на съда, постановено по реда на чл.248, ал.3 от ГПК.Това е така, защото чрез производството се цели да се отстрани допуснат от самия съд пропуск да се произнесе по заявените в производството пред него искания за разноски или допусната от него грешка при разпределяне на отговорността за разноски, която е конструирана изцяло върху идеята за вреди от неоснователното процесуално поведение на страните.

В процесния случай въззиваемият Ц. А. е ангажирал адвокат, който го е представлявал във въззивното производство, което е било образувано по въззивна и две частни жалби, подадени от ищеца.С оглед на изложената по-горе аргументация същият има право на разноски само по въззивната жалба и частната жалба, която е била насочена срещу постановена от първоинстанционния съд привременна мярка по чл.344 от ГПК. По другата частна жалба разноски не му се следват.

Неоснователни са оплакванията, че въззивният съд не е отчел направеното в процедурата по чл.248 от ГПК възражение за прекомерност на платеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.Както бе посочено по-горе списъкът за разноски по чл.80 от ГПК е бил представен от въззиваемия в с.з. на 29.06.2022г., в което е присъствал лично въззивника.В следващото заседание, в което е приключило съдебното дирене, е участвал въззивника с назначения му служебен представител, в което заседание процесуалният представител на Ц. А. е направил искане за присъждане на разноски.Същият е имал възможност да възрази срещу размера на платените възнаграждения, което не е сторил, поради което възможността това да се стори в процедурата по чл.248, ал.2 от ГПК, е била преклудирана.

Обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено в частта, в която в полза на въззиваемия е присъдено адвокатското възнаграждение по договорите за правна защита и съдействие по въззивната и частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд по чл.344, ал.2 от ГПК.В останалата част следва да бъде отменено, а искането за разноски по частната жалба срещу определението по чл.248, ал.3 от ГПК, оставено без уважение.

Предвид горното, Върховният касационен съд