Определение № 51 от 09.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 46/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 340436/27.07.2021 г. на М.Х. К., чрез адв. А. М., срещу въззивно определение № 270124/10.06.2021 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 1792/2021 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на страната против определение № 193949/09.09.2020 г. по гр. д. № 19192/2019 г. на Софийски районен съд, с което производството по делото е прекратено, поради неподведомственост на спора на българския съд. В жалбата се сочи, че определението е неправилно и незаконосъобразно и се моли за неговата отмяна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като счита, че касационното обжалване следва да се допусне по въпросите: 1) когато баба, българска гражданка, е в невъзможност да упражнява правата си на лични контакти с непълнолетните деца на сина си, също български гражданин, съгласно разпоредбите на ГПК кой е компетентният съд, който да разгледа спора по чл.128 СК; 2) следва ли да намери приложение чл. 5 от Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, при предявен иск по чл. 128 СК; 3) попада ли случая в изключенията на чл. 10 от Конвенцията или те са неотносими, с оглед факта, че същият касае случаи на вземане на мерки, насочени към закрила на личността и имуществото на детето. Ответната страна по жалбата – А. В. Н., чрез адв.Й. Б., в писмен отговор изразява становище за липса на посочените основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на частната касационна жалба. Ответникът Х. Г. П. в писмен отговор поддържа становище за основателност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Делото пред Софийския районен съд е образувано по искова молба на М. Х. К., с която са предявени искове по чл. 128 СК срещу А. В. Н. и Х. Г. П., за определяне на режим на лични контакти на ищцата с нейните внуци – Й. Х. П., С. Х. П. и Е. Х. П.. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че приложима в случая е разпоредбата на чл. 5 от Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, предвид което спорът е неподведомствен на българския съд. Посочил е, че както от изявленията на страните, така и от събраните по делото доказателства е безспорно установено, че местопребиваването на децата е трайно установено на територията на С. американски щати, която също е страна по Конвенцията. Цитираната норма на чл.5 от Конвенцията предпоставя международна подведомственост на производството по предявените искове пред съдилищата на САЩ и изключва компетентността на сезирания български съд да разгледа и да се произнесе по исковете. За неоснователни са счетени доводите на жалбоподателката, че исковете нямат за предмет мерки за закрила на личността или имуществото на децата по смисъла на чл. 5 от Конвенцията, поради което компетентен е българският съд. При тези решаващи изводи, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол. Формулираните в изложението въпроси се свеждат до проблема - кой съд е компетентен да се произнесе за определяне на режим на лични отношения на децата с техни близки (в случая бабата по бащина линия), когато обичайното местопребиваване на децата е извън територията на Република България. Въпросът е релевантен, но не са налице поддържаните предпоставки за селекция на частната жалба, тъй като даденото от въззивния съд разрешение съответства на трайно установената съдебна практика на ВКС (вж. – определение № 381/18.10.2017 г. по ч. гр. д. № 2912/2017 г., ІІІ г.о., определение № 296/07.05.2013 г. по ч. гр. д. № 2127/2013 г., ІІІ г.о. и др.). Според тази практика, съдът е длъжен да следи служебно за своята международна компетентност (чл.15 ГПК), независимо дали компетентността се урежда от регламент на Европейския съюз (ЕС), от международна конвенция, приета от Република България, или от Кодекса на международното частно право (КМЧП). За споровете по искове за упражняване на родителски права, режима на лични контакти с детето, при наличие на международен елемент в правоотношението, в случай на обичайно местопребиваване на детето в страна, която не е членка на ЕС, се прилага Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996 г. (Конвенцията е ратифицирана със закон, приет от 40–то Народно събрание на 18.01.2006 г. от Република България). Компетентността по въпросите в обхвата на чл.3 от Конвенцията (в т.ч. - по чл.3 б.„а“ - за родителската отговорност и нейното делегиране; по чл.3, б.„б“ - правото на упражняване на родителските права, включително права, отнасящи се до грижата за личността на детето и по-специално правото на определяне на неговото местопребиваване, както и правото на лични отношения, включително правото на отвеждане на детето за определен период на място, различно от обичайното му местопребиваване) е абсолютна и не може да бъде дерогирана от националното законодателство. Случаите, в които е възможно дерогацията й са изрично предвидени в чл.9 и чл.10 от Конвенцията, но настоящият не попада в обхвата на изключенията, предвид обстоятелството, че въпросът за правото на лични отношения с детето е в изключителната компетентност на съдебните органи на държавата по местопребиваването му. Под обичайно местопребиваване на детето, както е изяснено в практиката, следва да се разбира мястото, в което то е интегрирано в социална и семейна среда. За да се избегне приемането на конфликтни мерки от различните съдилища и с оглед на най-добрия интерес на детето, е необходимо един и същ съд да се произнася по всички въпроси посочени в чл.3 от Конвенцията, вкл. и за правата на лични отношения, като по принцип това е съдът по обичайното местопребиваване на детето. В настоящия случай е безспорно установено, че местопребиваването на децата е в САЩ, където те са трайно установени и живеят с майката, на която след развода й с бащата са предоставени родителските права. Конвенцията, за разлика от Регламент (Е0) 2201/2003 г. на Съвета на Европа, не предвижда възможност компетентността на съдилищата да бъде изрично или по недвусмислен начин приета от спорещите страни (така, както е посочено в чл.12 от Регламента), поради което за съда не съществува задължение да предостави такава. Няма значение също и обстоятелството, че жалбоподателката, родителите и децата са български граждани, както е приел и въззивният съд. Обжалваното определение е съобразено с точния смисъл на приложимия закон и установената съдебна практика, поради което не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение