Решение № 1353 от 09.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7816/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на М. С. А. от гр. София, подадена чрез процесуалния представител адв. Илиева, срещу решение № 17981 от 27.05.2025 г., постановено по адм. дело № 8617/2024 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отхвърлена жалбата й против заповед № ДК-02-С-4 от 29.07.2024 г. на началника на Регионална дирекция за национален строителен контрол /РДНСК/ - София и е осъдена да заплати разноски по делото. В касационната жалба се твърди неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се и доводи относно нищожността и незаконосъобразността на оспорената заповед. Претендира се отмяна на съдебното решение и решаване на спора по същество, както и присъждане на разноски за две съдебни инстанции. Ответникът – началника на РДНСК - София, редовно призован, чрез процесуалния представител юрк. Младенова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в приложен по делото писмен отговор. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – София град е образувано по жалба на М. А. срещу заповед № ДК-02-С-4 от 29.07.2024 г. на началника на РДНСК - София, с която на основание чл. 225, ал. 1, във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, е наредено на жалбоподателката, в качеството й на собственик, да премахне незаконен строеж „Преустройство на тавански апартамент – ателие № [номер]“, находящ се в жилищна сграда в [заличен текст], извършен в нарушение на чл. 137, ал. 3 и чл. 148, ал. 1 от ЗУТ. За да отхвърли жалбата срещу оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган в съответствие с чл. 225, ал.1 от ЗУТ и заповед № РД-13-176/20.06.2024 г. на началника на Дирекция за национален строителен контрол /ДНСК/, както и предвид категорията на строежа. Съдът приема също така, че заповедта е в предвидената от закона форма с посочване на изискуемите реквизити по чл. 59, ал. 2 от АПК, както и че при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, установени в чл. 225, ал. 3 от ЗУТ. За неоснователно съдът приема възражението на жалбоподателката за допуснато нарушение на процесуалните правила изразяващо се в това, че хода на административното производство не са събрани всички относими и необходими доказателства, доколкото на заинтересованото лице е била предоставена възможност да упражни правото си на защита в пълен обем. Въз основа на събраните в хода на административното производство писмени доказателства, както и от приетата по делото съдебно-техническа експертиза, съдът е обосновал извод, че в процесния случай от жалбоподателката е извършено преустройство, изразяващо се в приобщаване на съседни помещения към собствения апартамент, както и е променена конструкцията на покрива на сградата, изразяващо се в изграждане на капандура в едната стая на таванския апартамент, и задигане и разширяване на капандура в другата стая, което по същността си представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, за извършването на който е необходимо разрешение за строеж, каквото в случая не е било издавано. За неоснователни съдът намира и твърденията в жалбата за приложимост на чл. 148, ал. 6 от ЗУТ в случая, доколкото възникналият на 18.05.1995 г. пожар, удостоверен в писмо рег. № 764000-3994/18.11.2024 г. на директора на Столична дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ /СД „ПБЗН“/, не може да бъде квалифициран като бедствие и/или авария в смисъла, посочен в цитираната разпоредба, респ. като събитие, довело до бедствена или аварийна ситуация, въпреки безспорното му отрицателно въздействие върху имуществената сфера на собствениците на таванския апартамент. Правилен според съда е и извода на ответника, че строежът не може да бъде определен като търпим по смисъла на § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ с оглед на твърдяната година на извършването му – 1994 г., тъй като действащия към този момент чл. 56, ал. 3 от ЗТСУ /отм./ регламентира, че съгласието на съсобствениците е необходимо при извършване на нов строеж в съсобствен недвижим имот или в обект, който представлява етажна собственост, а в случая такова съгласие липсва, както и не са налице и доказателства строежът да е деклариран от собствениците му пред одобряващите органи до 31.11.1998 г. Съдът приема също така, че дори и да се приеме, че строежът е изграден през месец февруари 2001 г., така като е посочено в заявление № РСЦ19-ГР94-1097/43/ от 03.04.2024 г., депозирано от пълномощник на жалбоподателката, макар и да липсват доказателства в тази насока, то константна е съдебната практика, че липсата на деклариране на строежа пред компетентния орган в 6-месечния срок от влизане в сила на ЗУТ, т. е. до 02.07.2001 г., е достатъчна предпоставка същият да не бъде определен като търпим по смисъла на § 127 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. Въз основа на това и при липса на валидно издадени строителни книжа съдът е обосновал извод, че безспорно е налице незаконен строеж по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, подлежащ на премахване по реда на чл. 225 от ЗУТ. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, напълно възприема и споделя изводите, направени в мотивите на решението. При напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че не са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. Правилно административният съд приема, че оспореният акт е издаден от компетентен орган – началника на РДНСК – София в съответствие с предоставените му правомощия със заповед № РД-13-176/20.06.2024 г. на началника на ДНСК, както и предвид на това, че процесният строеж е трета категория в съответствие с чл. 137, ал. 1, т. 3, б. „в“ от ЗУТ и чл. 6, ал. 3, т. 2 от Наредба № 1 от 30.07.2003 г. за номенклатурата на видовете строежи. Неоснователни се явяват наведените от касатора доводи относно неправилното определяне на категорията на процесния строеж, като изложените в тази връзка мотиви от първоинстанционния съд се споделят изцяло от настоящата инстанция, която препраща към тях по реда на чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК. Правилно административният съд приема също така, че оспореният акт е издаден и в съответствие с изискванията за форма, като същият съдържа описание на наредения за премахване строеж по местонахождение и с конкретно посочени параметри. Както в мотивите на заповедта, така и в диспозитива й, ясно и точно е описан наредения за премахване строеж с характеристики и местоположение, които позволяват неговото еднозначно индивидуализиране. Точно описание на процесния строеж се съдържа и в констативния акт, въз основа на който е издадена оспорената заповед. Правилно съдът е приел, че при постановяване на оспорената заповед не са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила. Правилен е и изводът на решаващия съд за постановяване на оспорената заповед при наличие на материално-правните основания, предвидени в текста на чл. 225, ал. 1 от ЗУТ. Съгласно цитираната разпоредба незаконните строежи от първа до трета категория или части от тях се премахват със заповед на началника на ДНСК или на упълномощено от него длъжностно лице. В случая при правилно тълкуване и прилагане на закона първоинстанционният съд приема, че предпоставките за премахване на процесния строеж са изпълнени. Предмет на заповедта за премахване е извършено преустройство в тавански апартамент [номер], изразяващо се в приобщаване на помещение с приблизителни размери 2.72 м./5.94 м., находящо се до апартамента в подпокривното пространство на сградата, като вратата за достъп от коридора към приобщеното помещение е зазидана и е отворена нова врата от антрето на апартамента, а приобщеното помещение се ползва за спалня, както и на мястото на съществуващата табакера в приобщеното помещение е изградена нова капандура с приблизителни размери 1.50 м./1.00 м, а съществуващата капандура на източната фасада на сградата в помещение „спалня“ на таванския апартамент е разширена, повдигната е покривната конструкция и е увеличена височината на помещението – по одобрен проект е 120 м./60 м., а сега е 4.50 м./1.80 м., които факти се потвърждават и от приетата по делото съдебно-техническа експертиза. Видно от заключението на вещото лице от приложените по делото архитектурен чертеж на сградата от 17.07.1941 г. и архитектурен чертеж, одобрен на 29.08.1969 г. за обект „Преустройство таван и направа на нова капандура в жилищна сграда на [улица], № [номер], собственост на Л. П.“, се установява, че стаята на таванския апартамент по чертеж е само една с одобрена капандура с размери 120x60 см, а не както е към момента две стаи с капандура във всяка стая - максималната височина на стаите е 2.50 м. и при капандурите е около 2 м. Установено е от вещото лице още, че по наличните чертежи, капандурата на стаята от таванския апартамент е с размери на прозореца 120x60 см., сега цялата стая е задигната на височина от около 2м, с променен наклон и площ на покрива в тази част, както и че конструкцията на покрива на съществуващите чертежи не е идентична с тази към момента на огледа. При тези факти административният съд правилно приема, че описаното в заповедта за премахване преустройство на тавански апартамент представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, за чието изграждане е необходимо одобряването на инвестиционен проект и издаване на разрешение за строеж в съответствие с чл. 137, ал. 3 и чл. 148, ал. 1 от ЗУТ. В случая по делото не се установява строителни книжа за така изграденото да са издадени, поради и което съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ строежът е незаконен. Правилно съдът приема също така, обратно на изложените в касационната жалба доводи за извършен вследствие на пожар през 1995 г. „текущ ремонт“ и „реконструкция“ на изгоряла част на покрива на сграда, че промяната в конструкцията на покрива на сградата, изразяваща се в изграждане на капандура в едната стая на таванския апартамент, задигане и разширяване на съществуващата капандурата в другата стая /строително-монтажни действия, които се сочат и в депозираното от жалбоподателя заявление рег. № РСЦ19-ГР94-1097/43/03.04.2024 г./, представляват „основен ремонт“ по смисъла на § 5, т. 42 от ДР на ЗУТ, за който безспорно се изискват строителни книжа и е неприложима нормата на чл. 151, ал. 1, т. 1 от ЗУТ, което и обстоятелство се потвърждава и от приетата по делото съдебно-техническа експертиза. По отношение на възраженията на касатора, че усвоеното към апартамента помещение е собственото й таванско помещение, а не както се твърди – помещение за простиране /обща част на етажната собственост/, следва да се има предвид, че дори и да се приеме за безспорно, че приобщеното към таванския апартамент помещение е собственото таванско помещение, така както е описано в [нотариален акт], [заличен текст], то доколкото се променя предназначението на това помещение от таванско в жилищно помещение безспорно се изисква издаване на разрешение за строеж за извършване на това преустройство. Поради и това ирелевантно в случая се явява и обстоятелството, че към настоящия момент е налице висящ съдебен спор за собственост по отношение на това приобщено помещение. Правилен е и крайния извод на първоинстанционния съд, че процесният строеж не е „търпими“ нито по смисъла на § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ, нито по смисъла на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. В тази връзка се явява неоснователно възражението на касатора, че съдът не е отчел факта, че той е собственик на апартамента едва от 2006 г. и пропускането на срока за деклариране не следва да е в негова тежест, доколкото при преценката за „търпимост“ на един строеж в хипотезата на § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ обстоятелствата относно неговото деклариране не са обвързани с момента на придобиване на строежа от съответния адресат на заповедта за премахване на незаконен строеж в случаите, в които той не е извършител на този незаконен строеж. При постановяване на решението не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Решението е постановено след изясняване на спора от фактическа страна и при цялостна преценка на събраните по делото доказателства. Доводите и възраженията на страните са разгледани от съда, а приетата по делото съдебно-техническа експертиза е обсъдена заедно с останалите доказателства. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд – София град е правилно и не са налице сочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което ще следва да бъде оставено в сила. При неоснователност на касационната жалба в полза на ответника следва да бъде присъдено заявеното в срок юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция, което следва да бъде определено в размер на 300 лева /153.39 евро/, съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,