Решение № 65 от 10.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 558/2010 г.

Решение № 65 от 10.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 558/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в [населено място], обл. С., срещу решение № 356 от 12.03.2010 г. по т. д. № 108/2010 г. на Пловдивски апелативен съд. С обжалваното решение е обезсилено решение от 17.11.2009 г. по гр. д. № 370/2009 г. на Пловдивски окръжен съд, с което [фирма] е осъдено да заплати на дружеството - касатор сумите 10 850 лв. и 150 лв. - част от дължимо обезщетение за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД и лихви за забава по чл. 86 от ЗЗД, ведно със законните лихви върху основното вземане и разноски в размер на 5 015 лв., и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски окръжен съд. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради съществени нарушения на процесуалния и материалния закон и се прави искане за неговата отмяна. Като незаконосъобразни се определят изводите на въззивния съд, че исковете по чл. 59 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД не са предявени като частични, тъй като с тях се претендират парични вземания само за посочените в исковата молба периоди от време. Касаторът поддържа, че възприетото разрешение не е съобразено с обема на търсената защита и със задължителните указания на Върховния касационен съд в решение № 1107 от 14.11.2008 г. по гр. д. № 4479/2007 г., с което след обезсилване на първоначално постановено по спора решение делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с изрични указания да се разгледат предявените като частични искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. Неправилността на съдебния акт е аргументирана и с оплакване за нарушаване правото на защита на касатора поради отказ да се допусне увеличение на исковете по реда на чл. 116, ал. 1 от ГПК (отм.) до пълния размер на вземанията. Ответникът по касация [фирма] - [населено място], оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор от 14.05.2010 г. и в писмени бележки от 29.03.2011 г. Изразява становище, че обжалваното решение е правилно и моли за оставянето му в сила. С определение № 790 от 16.12.2010 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по определения като значим за изхода на делото процесуалноправен въпрос за правомощията на въззивния съд в производството за ново разглеждане на делото след обезсилване на първоначално постановеното по спора решение и обвързващата сила на указанията, дадени от Върховния касационен съд в решението, с което делото е върнато за ново разглеждане и произнасяне по действително предявените искове. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания съобразно правомощията по чл. 290, ал. 2 от ГПК, приема следното: Производството по делото е инициирано от касатора [фирма], който е предявил обективно съединени осъдителни искове срещу [фирма] за заплащане на сумите 10 850 лв. и 150 лв., представляващи съответно обезщетение за неоснователно обогатяване вследствие лишаване от ползването на недвижим имот в [населено място], и лихви за забава върху обезщетението. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е посочил, че ответникът е ползвал без основание собствения му имот през периода 1.01.2000 г. - 31.12.2005 г., за което му дължи обезщетение за неоснователно обогатяване в размер на 186 000 лв. и лихви за забава до предявяване на исковете в размер на 14 000 лв.; че предявява исковете като частични за периода 1.01.2000 г. - 15.04.2000 г. и за сумите 10 850 лв. и 150 лв., съставляващи част от общо дължимите вземания за неоснователно обогатяване и лихви с размер 186 000 лв. и 14 000 лв. Въз основа на тези фактически твърдения в петитума на молбата е формулирано искане за осъждане на ответника да заплати сумите 10 850 лв. и 150 лв., част от дължимите за целия период вземания с общ размер 186 000 лв. и 14 000 лв. Исковете са отхвърлени с решение № 184 от 27.06.2006 г. по гр. д. № 73/2006 г. на Пловдивски окръжен съд, което е оставено в сила с решение № 135 от 22.06.2007 г. по гр. д. № 818/2006 г. на Пловдивски апелативен съд. Решението на Пловдивски апелативен съд е обезсилено с решение № 1107 от 14.11.2008 г. гр. д. № 4479/2007 г. на Върховен касационен съд, II г. о., и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Обезсилването е мотивирано с процесуалната недопустимост на решението, след като е констатирано, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за периода 1.01.2000 г. - 15.04.2000 г., без да съобрази допуснатата в исковата молба техническа грешка относно началния момент на исковата претенция - 1.01.2001 г. /вместо 1.01.2000 г./, действителния период на претенцията - от 1.01.2001 г. до 15.04.2001 г., и частичния характер на исковете, с които се претендира заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване и лихви за забава в размер на сумите 10 850 лв. и 150 лв. като част от вземанията за обезщетение и лихви за целия период от 1.01.2001 г. до 31.12.2005 г. с посочени в исковата молба общи размери от 186 000 лв. и 14 000 лв. С решението на касационната инстанция са дадени изрични указания при новото разглеждане на делото съдът да се произнесе по предявените като частични искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД за сумата 10 850 лв. - част от общо дължимата за периода 1.01.2001 г. - 31.12.2005 г. сума за неоснователно обогатяване в размер на 186 000 лв., и чл. 86 от ЗЗД. С решение № 54 от 13.04.2009 г. по гр. д. № 1186/2008 г. Пловдивски апелативен съд е обезсилил решението по гр. д. № 73/2006 г. на Пловдивски окръжен съд и е върнал делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане съобразно указанията в решението по гр. д. № 4799/2007 г. на ВКС, II г. о. С решение № 451 от 17.11.2009 г. по гр. д. № 370/2009 г. състав на Пловдивски окръжен съд е осъдил [фирма] да заплати на [фирма] сумата 10 850 лв. - част от дължимо за периода 1.01.2001 г. - 31.12.2005 г. обезщетение за обогатяване без правно основание с общ размер 186 000 лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска - 4.01.2006 г., до окончателното плащане, сумата 150 лв. - част от общо дължима лихва за забава в размер на 14 000 лв. за времето от 1.01.2001 г. до предявяване на исковете, и разноски в размер на 5 015 лв. Съдът се е позовал на обвързващата сила на дадените от касационната и от въззивната инстанции указания, в съответствие с които е разгледал исковете като частични за сумите 10 850 лв. и 150 лв. За да постанови обжалваното с касационната жалба решение, с което е обезсилено решението по гр. д. № 370/2009 г. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски окръжен съд, решаващият състав на Пловдивски апелативен съд е приел, че първоинстанционният съдебен акт е недопустим, тъй като с него са разгледани непредявени осъдителни искове, неправилно квалифицирани като частични. Обосновано е становище, че съдържанието на исковата молба и последващите й уточнения изключват частичния характер на исковете, доколкото с тях се претендират вземания по чл. 59 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за конкретен период и в конкретен размер, съответно сумата 10 850 лв. за периода 1.01.2001 г. - 15.04.2001 г. и сумата 150 лв. за периода след 1.01.2001 г. Въззивният съд е отрекъл обвързващата сила на указанията в решението по гр. д. № 4479/2007 г. на ВКС с мотив, че те не касаят тълкуването и прилагането на закона, а тълкуването на отразената в исковата молба воля на ищеца, и като такива не са били задължителни за първостепенния съд съгласно чл. 218з, ал. 1, изр. 2 от ГПК (отм.). Въззивното решение е неправилно, а подадената срещу него касационна жалба - основателна. Правомощията на въззивната инстанция са изяснени в Тълкувателно решение № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, което според указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС съставлява задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Както е посочено в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. В качеството си на втора инстанция по съществото на спора въззивният съд е длъжен да даде самостоятелно разрешение на спорния предмет на делото, за която цел следва да обсъди събраните пред двете инстанции доказателства и защитните доводи и възражения на страните, да ги подложи на преценка и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявения иск. Когато производството се развива при условията на чл. 218з от ГПК (отм.), след обезсилване на първоначално постановено по делото решение по реда на касационния контрол, при произнасянето си въззивният съд трябва да съобрази и дадените от касационната инстанция указания по прилагането и тълкуването на закона /чл. 218з, ал. 1, изр. 2 от отм. ГПК /, които го обвързват и са задължителни за него. Единствено в хипотезата на чл. 209, ал. 1, изр. 3 от ГПК (отм.), приложима в случая съгласно § 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК от 2007 г., въззивният съд разполага с процесуална възможност да не разреши спора по същество, а да обезсили обжалваното решение и да върне делото за ново разглеждане на първостепенния съд, ако констатира, че решението е недопустимо поради произнасяне по непредявен иск. При постановяване на въззивното решение съставът на Пловдивски апелативен съд се е отклонил от цитираната задължителна практика и е нарушил съществено установените в чл. 208 от ГПК (отм.), чл. 209, ал. 1, изр. 3 от ГПК (отм.) и чл. 218з, ал. 1, изр. 2 от ГПК (отм.) съдопроизводствени правила. Вместо да разреши по същество въведения с исковете на [фирма] правен спор за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД и лихви за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД съобразно указанията в решението по гр. д. № 4479/2007 г. на ВКС, II г. о., въззивният съд е обезсилил обжалваното пред него решение и повторно е върнал делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд с указания, противоположни на дадените Върховния касационен съд. Незаконосъобразни са изводите за недопустимост на атакувания с въззивната жалба съдебен акт поради произнасяне по непредявени частични искове. Предметът на спора е очертан от ищеца в многократно уточнената в хода на процеса искова молба, според която с исковете се претендират сумите 10 850 лв. и 150 лв. като част от вземания за неоснователно обогатяване и за лихви за забава с общ размер 186 000 лв. и 14 000 лв., дължими за периода 1.01.2001 г. - 31.12.2005 г. Действително, ищецът е поддържал, че заявените с частичните искове суми се дължат за конкретен период от време - съответно от 1.01.2001 г. до 15.04.2001 г. и от 1.01.2001 г. до датата на подаване на исковата молба, но ако според въззивната инстанция обвързването на претенциите с конкретен период ги лишава от частичен характер и създава неяснота относно предмета на търсената съдебна защита, в съответствие с разясненията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС тя е разполагала с правомощие да предостави на ищеца възможност да отстрани противоречието в исковата молба по реда на чл. 100, ал. 3 от ГПК (отм.). Същевременно, дори първоначално да е съществувала неяснота по въпроса дали исковете са или не са частични, на този въпрос е даден категоричен отговор с решението на Върховния касационен съд. В същото е посочено ясно и точно, че предявените от [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД имат частичен характер като предметът им се свежда до частта от вземанията на ищеца за неоснователно обогатяване и лихви за забава за периода 1.01.2001 г. - 31.12.2005 г. с общ размер 186 000 лв. и 14 000 лв., съответстваща на сумите 10 850 лв. и 150 лв., поради което са дадени изрични указания при новото разглеждане на делото инстанциите по същество да се произнесат по така формулираните частични искови претенции. В противоречие с разпоредбата на чл. 218з, ал. 1, изр. 3 от ГПК (отм.) въззивният съд е отрекъл задължителната сила на указанията, излагайки правно необоснования аргумент, че те не касаят тълкуването и прилагането на закона, а се свеждат до тълкуване на волята на ищеца в исковата молба. Указанията са насочени към процесуалните действия, които е следвало да бъдат предприети при новото разглеждане на делото с цел правилно определяне на спорния предмет и разрешаване на възникналия между страните спор, т. е. към приложението на процесуалния закон, което предопределя задължителната им сила за долустоящите съдебни инстанции. Поради обвързващия характер на указанията Пловдивски апелативен съд е следвало ги съобрази и да се произнесе по исковете в съответствие с изясненото в решението на Върховния касационен съд тяхно съдържание - така, както е процедирал Пловдивски окръжен съд. Като е отказал да разреши по същество правния спор, а е обезсилил първоинстанционното решение и повторно е върнал делото за ново разглеждане, въззивният съд е постановил неправилно решение, което подлежи на отмяна на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК. Делото следва да се върне на основание чл. 293, ал. 3 от ГПК за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд, който следва да се произнесе по предявените от [фирма] против [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД съобразно указанията в решение № 1107 от 14.11.2008 г. по гр. д. № 4479/2007 г. на ВКС, II г. о., а именно - по частични искове за заплащане на сумите 10 850 лв. и 150 лв., представляващи част от вземане за обезщетение за неоснователно обогатяване с общ размер 186 000 лв. за периода 1.01.2001 г. - 31.12.2001 г. и част от вземане за лихви за забава с общ размер 14 000 лв. за периода 1.01.2001 г. - 4.01.2006 г. /датата на предявяване на исковете/. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по искането на ищеца - касатор за увеличение на исковете по реда на чл. 116 от ГПК (отм.) до пълния размер на спорните вземания, след като прецени неговата процесуална допустимост. Разноски не следва да се присъждат с оглед изхода на касационното производство, но съгласно чл. 294, ал. 2 от ГПК с решението си въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото пред Върховния касационен съд. Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 2 във вр. с ал. 3 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,