Решение № 1647 от 6.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15440/2018 г.

Решение № 1647 от 6.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15440/2018 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Николай Гунчев Производството по делото е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С решение № 13542 от 06.11.2018 г., постановено по административно дело № 8128 по описа за 2018 г., Върховният административен съд в тричленен състав на пето отделение е: 1) отменил отказ на министъра на вътрешните работи от 26.04.2018 г. по заявление с вх. № 317 р-4447/18.04.2018 г. по описа на МВР, по жалба на Е. А., с постоянен адрес в [населено място]; 2) върнал преписката на министъра на вътрешните работи за ново произнасяне по заявление с вх. № 317 р-4447/18.04.2018 г. по описа на МВР със задължителни указания в мотивите на решението; 3) осъдил Министерство на вътрешните работи да заплати разноски по делото в размер на 692 (шестстотин деветдесет и два) лева на Е. А., с постоянен адрес в [населено място]. Така постановеното решение е оспорено с касационна жалба от министъра на вътрешните работи, подадена от пълномощника му юрисконсулт Цонева, като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. Жалбата се поддържа в съдебно заседание от другия касаторов повереник юрисконсулт Бучкова. Исканията са обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което да се отхвърли жалбата на Е. А. срещу процесния отказ. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Ответникът по касация Е. А. от [населено място], действащ чрез процесуалния представител адвокат Стойчев, в писмени възражение и бележки и в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли тя да бъде оставена без уважение, а оспореното с нея решение да се потвърди като правилно. Претендира и присъждане на направените деловодни разноски за настоящата инстанция. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС) в петчленен състав на втора колегия намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Развитите доводи от касатора не опровергават правните изводи на съда. Предмет на съдебната проверка за законосъобразност в производството по реда на чл. 145 и следв. от АПК пред тричленния съдебен състав на ВАС е оспореният от Е. А. отказ на министъра на вътрешните работи от 26.04.2018 г. по заявление с вх. № 317 р-4447/18.04.2018 г. по описа на МВР, с което е поискал да му бъде разрешено ползването на неплатен годишен отпуск от 04.05.2018 г. по реда на чл. 189, ал. 1, т. 6 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), поради заемането на длъжност по срочен договор, кандидатстването за която му е било разрешено по чл. 167, ал. 1 от ЗМВР. По делото е установено от фактическа страна, че Е. А., полицейски инспектор V степен в група "Териториална полиция" на сектор "Охранителна полиция" към Пето районно управление - П. при Областна дирекция на МВР (ОДМВР) - П. на 31.01.2017 г. е подал заявление чрез директора на ОДМВР - П. до министъра на вътрешните работи, с което на основание чл. 167, ал. 1 от ЗМВР е помолил да му бъде разрешено да участва в конкурс за заемане на длъжност по срочен договор в Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) за позиция Monitotring officer и Security officer за държавите Македония и Украйна. Върху заявлението са положени две резолюции "Да" с подпис - на 31.01.2017 от директора на ОДМВР - П. и на 13.02.2017 г. от министъра на вътрешните работи, като заявлението е върнато за запознаване от служителя. Съгласно приложеното писмо от изпълняващата длъжността началник на отдела по наемане към ОССЕ до посланик Спасов, Постоянна мисия на Р. Б. от 06.04.2018 г., представено в оригинал и превод на български език, Главният наблюдател на Специалната наблюдателна мисия в Украйна на ОССЕ е одобрил кандидатурата на господин Е. А. за наблюдател. Е. А. е депозирал заявление с № 317 р-4447/18.04.2018 г. по описа на МВР до министъра на вътрешните работи, с което е поискал да му бъде разрешено ползването на неплатен годишен отпуск от 04.05.2018 г. по реда на чл. 189, ал. 1, т. 6 от ЗМВР, поради заемането на длъжност по срочен договор, кандидатстването за която му е било разрешено. А. е уведомил министъра, че по негова молба срокът за заемане на позицията е променен от 22.04.2018 г. за една година, на 06.05.2018 г., и ще представи договора след сключването му. На 26.04.2018 г. министърът на вътрешните работи е поставил резолюция "Не съгласно ДЗ". Докладната записка, на която се позовава министърът, всъщност е регистрирана на следващия ден - рег. № 8121 р-8709/27.04.2018 г. и е от заместник-министър на вътрешните работи. В нея е посочено, че директорът на ОДМВР - П. е изразил несъгласие за ползване на неплатен отпуск по заявлението и е предложено да не се разрешава ползването на неплатен отпуск от служителя. Един ден преди датата на регистрационния номер на докладната записка - на 26.04.2018 г., министърът на вътрешните работи е положил резолюция "Да" върху нея. По делото са приети като доказателства заповед № 8121 з-388/04.08.2014 г. на министъра на вътрешните работи, в която в т. II. 2. е указано, че неплатеният отпуск по чл. 189, ал. 1, т. 6 от ЗМВР се разрешава от министъра на вътрешните работи, и писмо рег. № 8121 р-23358/18.11.2016 г. на министъра на вътрешните работи до ръководителите на структури по чл. 37 от ЗМВР. В него на ръководителите на структурите е указано, че съгласно чл. 167, ал. 1 ЗМВР държавен служител със статут по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР може да кандидатства в лично качество за заемане на длъжност по срочен договор в институции или структури на Европейския съюз или в международни организации в областта на защита на националната сигурност, противодействие на престъпността и опазване на обществения ред въз основа на договори, по които Р. Б. е страна, след разрешение на министъра на вътрешните работи. Посочено е, че при кумулативно наличие на двете предпоставки - предварително писмено разрешение от министъра за кандидатстване по чл. 167 от ЗМВР и предложение от институцията, структурата или международната организация за сключване на договор, на служителя се дължи неплатен отпуск по чл. 189, ал. 1, т. 6 от ЗМВР - за времето на заемане на длъжност по срочен договор в институции или структури на Европейския съюз или в международни организации, като служителят запазва заеманата длъжност в съответната структура. От първата съдебна инстанция е прието като писмено доказателство в оригинал на английски език и с превод на български език и удостоверение за назначаване от 17.09.2018 г., издадено от ОССЕ, Специалната наблюдателна мисия (СНМ) в Украйна, което установява, че Е. А. е назначен в СНМ в Украйна от 06.05.2018 г. и понастоящем работи като наблюдател на СНМ в Украйна на ОССЕ. Посочено е, че е на служба към СНМ в Украйна до 31.03.2019 г. съгласно срока на мандата на СНМ в Украйна на ОССЕ. Недоволен от постановения отказ Е. А. го е обжалвал. За да уважи сезиралата го жалба решаващият тричленен състав от Върховния административен съд, пето отделение, е приел, че се установяват отменителните основания на чл. 146, т. 2, 3, 4 и 5 от АПК - неспазване на установената форма, съществено нарушение на административно-производствените правила, противоречие с материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона, които налагат отмяна на оспорения отказ и изпращане на преписката за ново произнасяне от министъра на вътрешните работи със задължителни указания, съдържащи се съдебното решение. Атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна. Обжалваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци, обуславящи наличието на касационните основания по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. Решението на Върховния административен съд, пето отделение, с което жалбата до него е уважена, е правилно. Същото е постановено при изяснени фактически обстоятелства и правилно приложен материален закон. Съдът е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, и е извел обосновани изводи, които се възприемат изцяло от настоящия съдебен състав. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения. Необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не били допуснати в подложеното на касация съдебно решение. Неоснователни в тази връзка са оплакванията в касационната жалба за неправилна интерпретация на релевантните факти, с оглед на което са и твърденията на касатора за необоснованост. В настоящата хипотеза, както и правилно е установил тричленният състав на ВАС, по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР Е. А. е на длъжност държавен служител-полицейски орган и като такъв има право на основание чл. 167, ал. 1 от ЗМВР да кандидатства за заемане на длъжност по срочен договор в международна организация в областта на защита на националната сигурност, противодействие на престъпността и опазване на обществения ред въз основа на договори, по които Р. Б. е страна. След получено изрично разрешение от министъра на вътрешните работи да кандидатства в такава организация, А. е одобрен за наблюдател в Специалната наблюдателна мисия в Украйна на ОССЕ до края на мандата на мисията, който е удължен до 31.03.2019 г. Съгласно чл. 189, ал. 1, т. 6 от ЗМВР държавните служители в МВР имат право на неплатен отпуск за времето на заемане на длъжност по срочен договор в институции или структури на Европейския съюз или в международни организации. В случаят спорният въпрос е има ли право решаващият административен орган да отказва на държавния служител заявения по чл. 189, ал. 1, т. 6 от ЗМВР отпуск при положение, че вече е дал разрешение на служителя да кандидатства и участва в международна мисия и е одобрен и назначен на длъжността "наблюдател" в мисията, т. е. при условие, че вече веднъж е дадено разрешение за участие и има одобрение, законосъобразен ли е отказът на полагащия се неплатен отпуск. За да се отговори на този въпрос следва да се изяснят правомощията на административният орган при вземане на решението дали да пусне в отпуск служителя, а по-точно да се изясни дали той действа при условията на обвързана компетентност или оперативна самостоятелност. Веднъж вече получил разрешение от министъра на вътрешните работи за кандидатстване на длъжност по срочен договор за заемане на длъжност в институции или структури на Европейския съюз или в международни организации в областта на защита на националната сигурност, противодействие на престъпността и опазване на обществения ред, въз основа на договори, по които Р. Б. е страна, и при заемане на такава длъжност, то този служител има право на отпуск по чл. 189, ал. 1, т. 6 от ЗМВР. Логическото тълкуване на двете норми води до обоснован извод, че нормата на чл. 189, ал. 1, т. 6 от ЗМВР урежда задължението на органа по назначаването, веднъж съгласил се държавен служител да кандидатства за заемане на длъжност по чл. 167, ал. 1 от ЗМВР, да разреши ползване на неплатен отпуск за времето на заемане на длъжност по срочен договор в институции или структури на Европейския съюз или в международни организации, при условията на обвързана компетентност. Този извод се потвърждава и от представеното по делото указание рег. № 8121 р-23358 от 18.11.2016 г. на министъра на вътрешните работи до ръководителите на структури по чл. 37 от ЗМВР във връзка с прилагането на чл. 167 от ЗМВР. Съгласно това указание, за да бъде разрешен на полицейски служител неплатен отпуск по чл. 189, ал. 1, т. 6 от ЗМВР - за времето на заемане на длъжност по срочен договор в международна организация, следва да са налице няколко кумулативни предпоставки, а именно да е кандидатствал за позицията, отговаряща на условията на чл. 167, ал. 1 от ЗМВР с разрешение на министъра и да е получил предложение от международната организация за назначаване. В случая Е. А. отговаря на всички изискуеми от правния ред предпоставки - има разрешение на министъра да кандидатства за позиция и е получил предложение за назначаване. Изложеното налага извод, че нормата на чл. 189, ал. 1, т. 6 от ЗМВР е императивна, като не предоставя на компетентния орган право на преценка, а последният действа изцяло в условията на обвързана компетентност. При реализиране на фактите и обстоятелствата, представляващи основание за излизане в неплатен отпуск, същият орган е длъжен да издаде акт, с който да разреши ползването му. В случая компетентният орган няма право на избор или на свободна преценка дали да разреши полагащият се на служителя неплатен отпуск или не, а в условията на обвързана компетентност е длъжен да издаде административен акт с указаното от закона съдържание. Настоящият състав намира, че на правото на служителя да ползва полагаемия му се отпуск по чл. 189, ал. 1, т. 6 от ЗМВР съответства задължението на министъра на вътрешните работи да разреши ползването на този отпуск, като това задължение следва да бъде изпълнено своевременно. Веднъж вече дал съгласие/разрешение за кандидатстване, министърът е длъжен да гарантира, подсигури и обезпечи изпълнението на договора с въпросната институция, като разреши неплатен отпуск на служителя, ако същият е спечелил длъжността за която е кандидатствал. Няма законово или подзаконово изискване след вече получено съгласие за кандидатстване от министъра да се изисква и съгласие от директора на ОДМВР за ползване правото на неплатен отпуск. Видно от обсъденото по-горе указание рег. № 8121 р-23358 от 18.11.2016 г., такова съгласие директорът на ОДМВР има възможност и трябва да даде при стартиране на процедурата, още преди да се е произнесъл министърът на вътрешните работи. Тогава неговото съгласие има правна тежест и е необходимо с оглед преценката за натовареността на служителите в звеното по местоработата на заявителя, обема на служебните задачи и срока на договора, с оглед срочното и качествено изпълнение на дейностите при евентуално продължително отсъствие на служителя. Процесният отказ на министъра на вътрешните работи освен това не отговаря и на изискването за форма по чл. 59, ал. 4 от АПК, тъй като не е мотивиран – в него не са изложени съображения въз основа на фактическите установявания на органа и на правните основания, поради каква причина и защо отказва да разреши полагащият се неплатен отпуск. В този смисъл касационният жалбоподател не е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за случая относно изпълнението на изискванията за ползването на предвидения в чл. 189, ал. 1, т. 6 от ЗМВР отпуск, поради което е нарушил чл. 35 и чл. 36 от АПК. Мотиви за постановения отказ не се съдържат и в административната преписка, съпровождаща издаването на отказа, а по-точно в приложената по делото докладна записка от 27.04.2018 г. на заместник-министър на вътрешните работи. От мотивите на тази докладна е видно, че Е. А. отговаря на изискванията за разрешаване на неплатен отпуск и е спазил предвидената в закона процедура, но предложението е да не се разрешава отпуск, като то е в противоречие и несъответствие с изложените мотиви. При това докладната записка е с дата след отказа на министъра. Правилни са изводите на първоинстанционният състав, че постановеният отказ е и в противоречие с целта на закона. Прилагането на въведения правен ред трябва да е с оглед защита правата и на служителя, като му се осигури сигурност, стабилитет и гаранция, че спазвайки законовата процедура и получавайки разрешение и съгласие от министъра да кандидатства за съответната международна институция, същият ще може да изпълни договора си с институцията или структурата за длъжността, за която е кандидатствал, както и да му се запази мястото в МВР, като лице доказало компетентността си. Предвид изложеното тезата, която се силаеха да докажат процесуалните представители на касатора, за неправилност на съдебното решение и законосъобразност на отменения с него отказ, не може да бъде кредитирана. Уважавайки подадената до него жалба като основателна, тричленният състав от пето отделение на Върховния административен съд е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода на спора трябва да бъде уважено искането на ответника по касация за присъждане на сторените деловодни разноски за производството пред настоящата инстанция. Същите се равняват на сумата от 650 лева, заплатена от А. за адвокатско възнаграждение на упълномощения да го представлява пред ВАС адвокат. Касаторовото възражение по смисъла на нормата на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), приложима в съдебно-административното производство по силата на чл. 144 от АПК, за прекомерност на заплатеното от опонента му по делото адвокатско възнаграждение съобразно действителната правна и фактическа сложност на спора, и направеното в тази връзка искане за намаляването му, обаче е основателно. Съгласно цитираната разпоредба от ГПК съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата (ЗА), в чиято ал. 2 е закрепено правилото, че този размер не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Касае се за Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (обн. в ДВ, бр. 63 от 23.07.2004 г., изменяна и допълвана след това), в чл. 8, ал. 2, т. 3 (приложим за спорове като процесния) от която този размер е установен на 400 лв., който е по-нисък от размера на заплатеното на повереника адвокат Стойчев от доверителя му Е. А. възнаграждение за процесуалното му представителство по делото. Направеното в съдебно заседание от процесуален представител на касатора възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК дава правомощието на настоящия съдебен състав да редуцира размера на дължимата сума съобразно фактическата и правна сложност на спора, която в случая не е голяма. С оглед на това Министерството на вътрешните работи следва да бъде осъдено да заплати на ответника по делото сумата, фиксирана в чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (вр. чл. 78, ал. 5 от ГПК и чл. 36 от Закона за адвокатурата) - 400 лв. разноски за адвокатско възнаграждение. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд в петчленен състав на втора колегия, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 13542 от 06.11.2018 г. по административно дело № 8128 по описа на Върховния административен съд за 2018 г., постановено от тричленен състав от пето отделение на ВАС. ОСЪЖДА Министерството на вътрешните работи да заплати на Е. А., ЕГН [ЕГН], постоянен адрес [населено място], [жк], [жилищен адрес]0, сумата от 400 (четиристотин) лева за направените деловодни разноски за производството пред касационната инстанция. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.