Решение № 580 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3219/2025 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. И. К., представляван от адвокат Д., срещу решение № 473 от 16.04.2025 г., постановено по в.гр.д. № 404/2025 г. по описа на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение № 5573/ 16.10.2024 г. по гр.д.№ 1593/ 2024 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от В. И. К. срещу Столична община искове с правно основание чл. 49, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 26 000.00лв., претендирани като обезщетение за неимуществени вреди, възникнали по повод настъпило на 14.05.2022 г. увреждане, в резултат на падане, предизвикано от необезопасена неравност на тротоар в [населено място], ведно със законната лихва върху сумата. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния, процесуалния закон и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, не е извършил собствена решаваща дейност в рамките на сезирането, като съобрази всички доводи, твърдения, възражения на страните. Поддържа още, че съдът, в нарушение на материалния закон, е приел, че предявеният иск не е доказан и не е присъдил обезщетение на ищеца за претърпените вреди, причинени от бездействие на длъжностни лица на ответника. Моли касационната инстанция да отмени обжалваното въззивно решение и потвърденото с него решение на СГС по гр.д. № 1593/2024 г. и да постанови ново, с което да уважи изцяло предявения иск като осъди ответната Столична община да заплати на В. К. сумата от 26 000 лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на инцидента. В открито съдебно заседание касаторът К. не се явява и не се представлява. Депозира писмена молба, чрез адвокат М. Д., с която моли касационната жалба да бъде уважена. Претендира направените по делото разноски и присъждане на възнаграждение в полза на адвокат Д. за предоставената безплатна адвокатска помощ. Ответната Столична община е оспорила касационната жалба в писмен отговор. Поддържа, че обжалваното решението е правилно и обосновано. В открито съдебно заседание ответникът се представлява от юрисконсулт А., която оспорва касационната жалба. Възразява, че въззивният съд не е допуснал нарушение на чл. 235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК и е изложил подробни мотиви защо счита предявеният иск за недоказан. Счита, че въззивното решение не е постановено в нарушение на практиката на ВКС. Моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноските, направени по делото. Третото лице- помагач на ответника „Електроразпределителни мрежи Запад” ЕАД не взема становище по касационната жалба. С определение № 5994 от 22.12.2025 г., постановено по чл. 288 ГПК, касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: "Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?”. По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да направи своите фактически констатации и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, при съобразяване на ограниченията на чл. 269 ГПК. При произнасянето си по съществото на спора въззивният съд следва да съобрази и обсъди както доводите, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея, така и твърденията на страните по релеватните за спора факти, техните доводи и възражения, съдържащи се в исковата молба, в отговора към нея и в изразените становищата в рамките на производството. В този смисъл решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г. о. на ВКС; решение № 536 от 19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 7 от 8.2.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на II г. о. на ВКС; решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на II т. о. на ВКС; решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I г. о. на ВКС и много други. При формиране на своето вътрешно убеждение съдът следва да обсъди събраните по реда на ГПК доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, при съобразяване на установените в закона правила на доказване, както и на опитните и логични правила/ решение № 573 от 07.10.2024 г. по гр.д. № 4162/2023 г. на I г. о. на ВКС/. По съществото на жалбата: При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. Предявен е иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на настъпило на 14.05.2022 г. увреждане, в резултат на падане, предизвикано от необезопасена неравност на тротоар в [населено място]. В обстоятелствената част на исковата молба и в уточнението към нея от 13.05.2024 г. ищецът В. К. навежда твърдения, че инцидентът е настъпил на 14.05.2022 г. В писмен отговор по чл. 131 ГПК ответната Столична община е оспорила иска като недоказан. Възразява, че не е установен механизмът на увреждането, като поддържа, че не се установява да е налична към датата на инцидента неравност – дупка- на процесния тротоар. Оспорва причината на падането, мястото на падане, наличието на компрометирана пътна настилка, претърпените травми. Прави възражение за съпричиняване като поддържа, че пешеходецът- ищецът не е отдал нужното внимание на своето придвижване, както и че е възможно падането да се дължи на здравословното му състояние. По делото е представена медицинска документация, издадена от МБАЛ „Ив. Скендеров”ЕООД, [населено място] за болничен престой и проведено лечение на В. К. в болничното заведение, Ортопедично отделение, за периода от 14.05.2022 г. до 20.05.2022 г., като е вписано постъпване в отделението в 10.26ч. От заключението на назначената по делото съдебно-медицинска експертиза, изготвена от вещото лице д-р Д.- ортопед, се установява, че ищецът е получил следните увреждания: счупване на костите на лява подбедрица, закрито, причинило на пострадалия трайно затруднение на движенията на ляв долен крайник за срок по-дълъг от 30 дни. Според вещото лице полученото травматично увреждане кореспондира с механизма на настъпване на увредата, описан в исковата молба– стъпване в дупка разположена на ръба на шахта, намираща се на тротоар, падане от собствен ръст, с посукване на подбедрицата около глезена, при фиксирано стъпало в дупката. Вещото лице установява, че ищецът е бил хоспитализаран в МБАЛ "Ив. Скендеров." ЕООД-гр. Г. Д., където на 17.05.22 г. е опериран. Извършено е кръвно наместване на фрактурата на лява тибия с интрамедуларен тибиален пирон-10/330см., застопорен в горния и долен край с по 2 винта. Проведена е медикаментозна терапия. Лечението е продължило в домашно-амбулаторни условия около 4-5 месеца. Според вещото лице болките и страданията, които е търпял ищецът, са били най-интензивни непосредствено след травмата, след оперативната интервенция и в началото на раздвижването. Според експерта за в бъдеще, при интензивно натоварване или промени във времето, ищецът може да изпитва дискомфорт в мястото на увреждането. В о.с.з. на 17.06.2024 г. е изслушана свидетелката Р. К., която установява, че е била очевидец на инцидента, който е настъпил в [населено място], в ж. к. Студентски град, на тротоара пред Студентска поликлиника. Установява, че ищецът стъпил в дупка, извикал и паднал. Впоследствие се установило, че кракът му е счупен. Дупката била на капак на шахта и не била обозначена. Свидетелката установява, че ищецът звъннал на негов приятел, който го взел и го закарал в болница. Инцидентът бил привечер. На следващия ден свидетелката разбрала, че е бил откаран в [населено място], като не й е известно да е посещавал болница в София. Свидетелката установява още, че около 5-6 месеца на ищеца му е било трудно да излиза. Пред въззивната инстанция ищецът е уточнил исковата си молба като е конкретизирал датата на настъпване на инцидента, а именно 13.05.2022 г. В обжалваното сега решение въззивният съд е приел, че не се установява механизма на настъпване на ПТП, тъй като ищецът сочел дата на инцидента 14.05.2022 г., вечерта, а медицинската документация била от 14.05.2022 г., сутринта. С оглед установените факти и дадения отговор на поставения правен въпрос съдебният състав намира, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2), довело до неправилно приложение на материалния закон (чл. 49 ЗЗД). Обратно на приетото в практиката на ВКС, решението е постановено без съдът да обсъди събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и наведените в рамките на производството твърдения и доводи на страните. При тяхното обсъждане се установява механизмът на настъпване на процесния инцидент безпротиворечиво. Твърденията на ищеца в исковата молба за това, че е стъпил в дупка на тротоара- необозначена неравност, вследствие на което е паднал, са подкрепени като достоверни както от разпитаният по делото свидетел – очевидец, така и от изслушаната по делото СМЕ. Свидетелят установява, че в средата на май, привечер, на улица в [населено място], до Студентска поликлиника, ищецът стъпил в дупка на тротоара и паднал. Този механизъм на настъпване на увреждането на ищеца е потвърден и от СМЕ, съгласно която травмите на ищеца отговарят на стъпване в дупка и падане от собствен ръст с посукване на подбедрицата около глезена, при фиксирано в дупката стъпало. В същото време няма нито едно доказателство, което да отрича установеното от свидетеля и вещото лице или което, в подкрепа на възраженията на ответника, да създава съмнения, че инцидентът може да е настъпил на друго място или при друг механизъм на увреждането. Ето защо следва да се приеме, че необосновано въззивният съд е приел за неустановен механизма на настъпване на увреждането на ищеца. При обсъждане на събраните по делото доказателства същият се установява по категоричен начин като се потвърждава достоверността на фактическите твърдения на ищеца. Не обосновава обратен извод фактът, че първоначално ищецът сочи като дата на увреждането си 14.05.2022 г., а пред въззивният съд уточнява датата на 13.05.2022 г. Фактическият състав на разпоредбата на чл. 49 ЗЗД предпоставя доказване на действие или бездействие, в причинна връзка с вреди, претърпени от ищеца, възлагане на определена работа от ответника на негови служители, при или по повод на която да е настъпил вредоносният резултат. При доказване на тези факти не винаги конкретната дата на настъпване на увреждането има решаващо значение за дължимостта на обезщетение за вреди. В случая няма възражения на ответника, че с оглед двете различни дати на мястото на инцидента има различна фактическа обстановка. Датата няма значение и за евентуалното изтичане на давностен срок. В този случай няма пречка да се възприеме направеното от ищеца уточнение на исковата молба, че процесният инцидент е настъпил на 13.05.2022 г., привечер. Това твърдение се подкрепя от показанията на свидетелката К., която установява, че ищецът е паднал в дупка в средата на май, привечер, в [населено място], а е постъпил на лечение в болница в [населено място] на следващата сутрин. Именно от дата 14.05.2022 г. са медицинските документи на ищеца, издадени от МБАЛ „Ив. Скендеров”ЕООД, [населено място]. Съвкупната преценка на така установеното от фактическа страна прави достоверно твърдението на ищеца, че инцидентът, при който си е счупил крака, е настъпил на 13.05.2022 г. Уточняването на датата на настъпване на увреждането на ищеца не е недопустимо изменение на исковата молба, не засяга защитата на ответника и следва, с оглед дадения отговор на правния въпрос, да се обсъди заедно с всички други твърдения, доводи и възражения, наведени по делото. Като обобщение следва да се приеме, че въззивният съд неправилно и в нарушение на практиката на ВКС не е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила е постановил едно необосновано решение, което следва да бъде отменено. Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящия състав на ВКС. От изложените мотиви е видно, че по делото се установява от фактическа страна, че на 13.05.2022 г. ищецът е паднал в необозначена дупка на тротоар в [населено място], при което е претърпял увреждане на левия крак. Установеното навежда на извод, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на СО за бездействие на нейни служители по поддържането на общинските тротоари, съответно за вреди причинени от това бездействие. По делото не се спори, че задължението за поддържане, сигнализация и осигуряване на нормална експлоатация на улици и тротоари на територията на СО е на ответника. Това задължението е възложено на СО съобразно разпоредбите на 31 от ЗП вр. пар.6,т.6 от ДР на ЗДвП и чл. 167,ал.1 от ЗДвП, съгласно които задължение на съответната община е да поддържа тротоарите в изправно състояние, така че да осигуряват безопасно и удобно движение. При неговото неизпълнение, при неподдържан тротоар е налице бездействие в противовес с вмененото законово задължение, което е основание, при настъпване на вреди, да бъде ангажирана отговорността на общината. От всичко изложено се установява, че вследствие падането си, причинено от стъпване в дупка на настилката на тротоар, ищецът е претърпял увреждане – счупване на костите на лява подбедрица. Причинната връзка между бездействието на служителите на общината и увреждането на ищеца се установява от приетата неоспорена СМЕ и свид. К.. Във връзка с лечението си ищецът е претърпял болки и страдания, установени от изслушаната СМЕ. С оглед изложеното съдът намира, че предявеният иск за заплащане на обезщетение за вреди на деликтно основание се явява доказан по основание. По отношение на размера на дължимото се обезщетение: Съгласно чл.52 ЗЗД обезщетението за причинени неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Константна е практиката на ВКС, базирана на тълкуването на закона, дадено с ППВС 4/23.12.1968 година, която изцяло се споделя от настоящия състав на ВКС, че понятието "справедливост" не е абстрактно такова, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. За да бъде справедливо възмезден пострадалият от деликта за претърпените от него неимуществени вреди, трябва да се съобразят специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания. Предвид установеното по делото счупване на костите на лява подбедрица, претърпяната оперативна интервенция, продължителния период на възстановяване- 4-5 месеца, претърпените интензивни болки след травмата, след оперативното лечение и при раздвижването на крайника, възможността за остатъчен дискомфорт в бъдеще, обективно съществувалата невъзможността за ищеца да се движи и обслужва в първите дни след счупването на крайника, съдът приема, че по справедливост паричното обезщетение за претърпени неимуществени вреди възлиза на сума от 26 000лв., поради което исковата претенция следва да бъде уважена в пълен размер. Д. на ответника за съпричиняване на увреждането от страна на ищеца, поддържан в отговора на исковата молба, е неоснователен. Ищецът е вървял по тротоар, правомерно. Не съществува задължение по закон за ходещите по тротоарите в [населено място] да очакват неравности по настилката, дупки или други препятствия, поради което т.нар невнимание при движението по тротоар не може да бъде противоправно поведение. Не се доказва и здравословното състояние на ищеца да е било такова, че да е предизвикало падането му от собствен ръст на тротоара. Ето защо следва да се приеме, че по делото не се установява противоправно поведение от страна на ищеца и съответно съпричиняване на увреждането, поради което и направеното в този смисъл възражение следва да бъде оставено без уважение. Върху присъдената главница ответникът дължи лихва за забава, считано от момента на увреждането – 13.05.2022 г., на осн. чл. 84, ал.3 ЗЗД. С оглед изложеното, въззивното решение следва да бъде отменено поради съществено нарушение на процесуалния закон и необоснованост и вместо него, по арг. от чл. 293, ал. 3 вр. ал. 1 ГПК, да се постанови друго, с което предявените искове да бъдат уважени. При този изход на спора касаторът има право на сторените разноски по делото. Същият доказва реално направени такива в размер на 1400.00 лева – платена държавна такса по сметка на СГС, 380 лева- депозит за СМЕ, 520 лева- държавна такса, платена по сметка на САС, 30 лева- заплатена държавна такса по сметка на ВКС и 265.88 евро с левова равностойност 520 лева- заплатена държавна такса по сметка на ВКС или общо заплатените разноски от ищеца по делото са в размер на 2850лева или 1457.18евро, която сума следва да бъде възложена върху ответника. По делото ищецът е бил представляван и защитаван от адвокат М. Д. от САК, безплатно по реда на чл. 38, ал.1, т.2 ЗА. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК и чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на касатора адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ по делото пред трите съдебни инстанции. Размерът на това възнаграждение съдът определя по справедливост, като съобразява фактическа и правна сложност на спора, специфика на производството, обем и сложност на извършените процесуални действия и като ориентир ползва определените минимални размери на адвокатските възнаграждение съгласно чл.7 от НВАР. В случая защитата, предоставена от адвокат Д. е била активна и успешна, с оглед уважаването на исковете по делото. Адвокат Д. е участвал в две съдебни заседания пред СГС, депозирал е исковата молба, участвал е в събирането и обсъждането на доказателства, участвал е в устните състезания. Минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен по реда на чл.7, ал.2 НВАР при защитаван интерес от 26 000лева, възлиза на сумата от 2730 лева, която следва да се ползва от съдебния състав единствено като ориентир за определяне на справедливото възнаграждение за предоставената правна защита. При тези съображения настоящият състав счита, че справедливото възнаграждение за осъществената правна помощ от пълномощника на ищеца пред първата съдебна инстанция възлиза на сумата от 2000 лева. Пред въззивния съд е проведено едно съдебно заседание, не са събирани доказателства. Адвокат Д. е изготвил въззивна жалба и е участвал в устните състезания по делото. При така предоставената правна защита справедливото възнаграждение възлиза на сумата от 1200 лева. Пред настоящата инстанция пълномощникът е изготвил касационна жалба с изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК и не се е явил в проведеното открито с.з. Справедливото възнаграждение за така предоставената защита възлиза на сумата от 1200 лева, като се вземе предвид спецификата на защитата пред касационната инстанция, изискваща по- продължителен адвокатски опит и познаване на съдебната практика. Общият размер на дължимото се възнаграждение от ответника на пълномощника на ищеца възлиза на сумата от 4400лева или 2249.68евро, която следва да се възложи върху Столична община. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на І г. о.