Определение № 427 от 03.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 177/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на касатора М. П. К. срещу определение №5006/05.11.2024г., постановено по ч.гр.д.№2100/2024г. с което се изменя определение №2876 /10.06.2024г. в частта за разноските,като на основание чл.78, ал.5 от ГПК е намалено присъденото в полза на Г. М. М. и Д. Г. З. адвокатско възнаграждение дължимо от М.К., от 1 200лв. на 800лв. Изложени са оплаквания за незаконосъобразност на атакуваното определение, тъй като касаторката не дала повод за образуване на производството по делото, а в условията на евентуалност се оспорва присъденото възнаграждение като прекомерно.Моли съда да отмени обжалваното определение и постанови друго по същество, с което да остави без уважение искането на Г. М. М. и Д. Г. З. за присъждане на разноски. В срок е постъпил отговор от ответниците по касация Г. М. М. и Д. Г. З., в който се изразява становище за неоснователност на подадената частна касационна жалба и правилност на обжалваното определение.Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство. Съдът като съобрази твърденията и възраженията на страните, както и представените по делото доказателства намира за установено следното: Частната жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.По същество е неоснователна. Производството по ч.гр.д.№2100/2024г. по описа на ВКС е било образувано по частна касационна жалба на М. П. К., която е била насочена срещу определение №951/22.12.2022г. по ч.гр.д.№800/2022г. на Софийски окръжен съд. Жалбата е била оставена без разглеждане с определение №2876/10.06.2024г., което е било потвърдено с окончателно определение №4702/18.10.2024г. по ч.гр.д.№3781/2024г. по описа на ВКС. Недопустимото частно производство пред ВКС е било инициирано от касаторката М.К., която е обжалвала определение на въззивен съд, което не е подлежало на инстанционен контрол.Препис от частната жалба се връчва на насрещната страна, която участва в производството като ответник.Последната има право на разноските, които се изразяват в заплатен адвокатски хонарар, размерът на който се определя по реда на чл.11 от Наредба №1 за М..С оглед това, че делото пред ВКС не представлява правна или фактическа сложност следва, че в полза на ответниците, всеки един от които е ищец по иск за заплащане на парично вземане, трябва да се присъдят разноски за един адвокат, които са съобразени с минимума по цитираната наредба – по 400лв. за всеки.Без значение е обстоятелството, че двамата са подали един отговор, тъй като същите нямат качеството на необходими другари в процеса и всеки един от тях има самостоятелна претенция за разноски. Обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. В полза на ответниците не следва да се присъждат направените по настоящото производство разноски, тъй като същото няма самостоятелен характер и не представлява производство, с което се приключва делото в съответната инстанция по смисъла на чл. 81 ГПК. Предвид горното, Върховният касационен съд