Определение № 225 от 20.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 14/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на В. Я. Т., подадена чрез пълномощника й Д. Ш., срещу определение № 801/19.11.2025 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 189/2025 г. на Апелативен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателката по чл. 4б от Закона за държавните такси за възстановяване на недължимо внесена държавна такса по делото. В частната жалба се навеждат доводи, че определението е неправилно, поради което моли същото да бъде отменено. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната жалба за допустима, но разгледана по същество – за неоснователна, предвид следното: Въззивният съд е посочил, че производството по възз. ч. гр. д. № 189/2025 г. на Апелативен съд – Варна е образувано по частна жалба вх. № 1507/20.01.2025 г. на В. Я. Т., подадена чрез пълномощника й Д. Ш., против определение № 5388/05.12.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 715/2024 г. по описа на Варненския окръжен съд. По същото, жалбоподателката е платила държавна такса от 15 лв., като същата е внесената с платежен документ от 03.02.2025 г., заедно с таксите по още две частни производства, т.е. като част от общ размер от 45 лв. Жалбата е разгледана от съда и по нея е постановено определение № 242/14.04.2025 г. Посочил е, че заплатените държавни такси подлежат на връщане единствено в изрично изброените в чл. 4б ЗДТ хипотези, а именно когато исково или охранително производство не е било образувано, таксите са били събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им, както и в хипотезата на надвнасяне на такси. В случая не е налице никоя от изброените хипотези, тъй като съдът е образувал частното въззивно производство и се е произнесъл по частната жалба на молителката, като държавната такса от 15 лв. е била внесена в дължимия размер. Таксата не е била надвнесена, нито жалбоподателката е била освободена от внасянето й. Освен това, жалбоподателката е била на 25 години към датата на подаване на жалбата, т.е. не е била малолетна, поради което и искането за възстановяване на таксата поради недължимостта й от малолетното лице също е прието за неоснователно. Обжалваното определение е правилно. Съгласно чл. 73, ал. 3 ГПК държавната такса се дължи при предявяване на искането за защита и съдействие от съда. Разпоредбите на ЗДТ и раздел ІІ-ри на Глава VІІІ от ГПК не предпоставят дължимост на държавната такса в зависимост от изхода на спора, респ. от произнасянето по съществото на същия. В практиката на ВКС (цитирана в атакуваното определение, както и - определение № 131/30.03.2018 г. по т. д. № 1474/2017 г., II т. о., определение № 157/14.09.2018 г. по ч. гр. д. № 2601/2018 г., II г. о. и др., посочено и в мотивите на т. 10 от ТР № 5/12.07.2018 г. по т. д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС) непротиворечиво и последователно се приема, че недължимо платена по смисъла на чл. 4б ЗДТ е само таксата, срещу която не е образувано производство, която е надвнесена – платена без основание по смисъла на чл. 3 и чл. 4а ЗДТ, или за която страната е била освободена по предвидения за това ред. В случая, правилно въззивният съд е посочил, че не е налице нито една от посочените хипотези, поради което атакуваното определение следва да бъде потвърдено. В допълнение следва да се отбележи, че са изцяло несъстоятелни доводите на жалбоподателката за недължимост на таксата „от малолетно лице“ и развитите в тази връзка съображения, тъй като в случая исковата молба е предявена на 04.11.2021 г., когато В. Т. е била вече пълнолетна, а към момента на подаване на частната жалба тя е била на 25 години. Предвид изложеното, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение