Определение № 3748 от 25.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1381/2024 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ищеца Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество /КОНПИ/ срещу определение № 312 от 07.02.2024 год., постановено по в.гр.дело № 2886/2022 год. по описа на САС, ГК, 7-ми граждански състав, в частта му, в която е оставена без уважение молбата на жалбоподателя по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по посоченото дело определение № 2853 от 14.11.2023 год. за разноските за възнаграждение за един адвокат, присъдени в полза на ответната страна. Жалбоподателят поддържа, че с оглед постановеното Тълкувателно решение № 4 от 18.05.2023 год. на ВКС по тълк. дело №4/2021 год., ОСГК, взел решение да оттегли подадената въззивна жалба, по която било образувано в.гр.дело № 2886/2022 год. по описа на САС, ГК, 7-ми граждански състав, поради което производството по делото било прекратено. Според трайната практика на ВКС, когато ответникът бил дал повод да завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска, респ. оттеглянето на жалбата, били извършени поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба, респ. жалбата – в случая постановяване на посоченото Тълкувателно решение, то ищецът имал право на направените разноски. Според разясненията, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК, съдът трябвало да провери дали разноските, които се претендират, са били направени в действителност, както и да извърши преценка по чл. 78, ал. 5 ГПК за съотношението между размера на адвокатското възнаграждение и фактическата и правна сложност на делото, като не бил обвързан от размерите на адвокатските хонорари, регламентирани в Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно постановените задължителни решения на СЕС. Следвало да се има предвид и нормата на чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ. Ответникът по частната жалба С. Ж. К. не е депозирал писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като взе предвид доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК акт на въззивен съд, постановен в производство по чл. 248 ГПК /чл. 248, т. 24 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК/, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна. С протоколно определение от 06.11.2023 год. е прекратено производството по в.гр.дело № 2886/2022 год. по описа на САС, ГК, 7-ми състав, на основание чл. 264, ал. 1 ГПК – поради оттегляне на подадената от ищеца КОНПИ /с предишно наименование Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество – КПКОНПИ/ въззивна жалба, а с определение по посоченото дело от 14.11.2023 год. ищецът е осъден да заплати на ответницата С. Ж. К. направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 4 530 лв. За да остави частично без уважение искането по чл. 248 ГПК на жалбоподателя /ищеца/, въззивният съд е приел, че ответницата е сторила разноски именно поради процесуалното поведение на ищеца, който е упражнил право на въззивна жалба, а с оглед ревелираното от последния възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК и доколкото работата на процесуалния представител на ответницата се е изразила в подаването на писмен отговор на въззивната жалба и явяване в едно открито съдебно заседание, е счел, че размерът на адвокатското възнаграждение в случая следва да бъде намален до минималния такъв, установен в чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, макар производството по делото да е прекратено и съдът да не е обвързан от разпоредбите на посочената Наредба, съгласно практиката на СЕС. По общото правило на чл. 78 ГПК присъждането на разноски на страните се основава на вината на противната страна, която с поведението си е предизвикала предявяване на иска или защитни действия срещу неоснователно предявен срещу нея иск. Т.е., логиката на закона е, че разноски винаги се дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна сфера. В този смисъл задължението за заплащане на разноски е задължение за заплащане на понесените от съответната страна вреди. Разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК постановява, че ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, но ако с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска – т.е. възлагането на разноските в тежест на ищеца е предпоставено от кумулативното наличие на установените в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК изисквания. Преценката в тази насока е винаги конкретна с оглед фактите по делото, като за възлагането на разноските в тежест на ищеца е без значение неговото поведение, а това на ответника. Когато обаче ответникът е дал повод за завеждане на делото, то той няма право на разноски при прекратяване на делото. Съответно, ако производството по делото е прекратено по причини извън вината на ищеца, следва да се приеме, че последният има право на разноски. И това е така, тъй като в духа на закона е да се присъждат разноски в полза на ищеца, когато искът е оттеглен, респ. направен е отказ от иска, защото след предявяването му ответникът доброволно е изпълнил задължението си или когато междувременно поради новонастъпили факти е отпаднал правния интерес от съдебна защита /в този смисъл е постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956 г. на ВС по гр.дело №104/1956 г., ОСГК, определение № 197 от 18.03.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 617/2014 г., II т. о., ТК, определение № 767 от 5.09.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 251/2012 г., II т. о., ТК, определение № 232 от 7.05.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 992/2015 г., II т. о., ТК, определение № 247 от 30.05.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2001/2019 г., IV г. о., ГК, определение № 843 от 17.11.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6176/2014 г., IV г. о., ГК, определение № 277 от 14.05.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2432/2014 г., I г. о., ГК, определение № 388 от 11.07.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 831/2017 г., II т. о., ТК, определение № 595 от 22.11.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 2217/2017 г., I т. о., ТК и други/. В частност правото на ответницата по чл. 78, ал. 4 ГПК е възникнало като закономерна последица от участието й в съдебен процес, иницииран с въззивна жалба, която е била оттеглена от ищеца, за защитата срещу която са извършени действителни разноски за възнаграждение за един адвокат /договор за правна защита и съдействие от 07.06.2023 год., с характер на разписка – виж разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК/. Тълкувателното решение, прието в хода на производството – причина за оттегляне на въззивната жалба, не представлява новонастъпило обстоятелство и не освобождава ищеца от отговорността по чл. 78, ал. 4 ГПК. Даденото задължително тълкуване има ретроактивно действие, което се обосновава с това, че задължителните тълкувателни актове не съставляват правила за поведение, а само изясняват действителното съдържание на правна норма, по чието прилагане има противоречия или неясноти, а съдържанието на тълкуваната разпоредба е било такова, каквото е изяснено със задължителното тълкуване /чл. 130, ал. 2 ЗСВ и чл. 50, ал. 1 ЗНА/ – в този смисъл определение № 2995 от 13.06.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 991/2024 год., ІV г. о., ГК. В своята практика Върховният касационен съд приема, че смисълът на разпоредбата на чл. 156, ал. 5 ЗОНПИ е, че Комисията не би следвало да дължи разноските, които е сторила заради поведението на ответника, когато той е притежавал доказателства за законните доходи на придобитото имущество, но не ги е представил в административното производство, но тази норма не се прилага, когато Комисията е мотивирала отказ от иска, респ. оттегляне на иска, оттегляне на въззивна жалба, с Тълкувателно решение № 4 от 18.05.2023 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2021 год., ОСГК. В горепосоченото определение № 2995 от 13.06.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 991/2024 год., ІV г. о., ГК, е прието също така, че с преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът установява пределите/границите на деликтната отговорност на страната, предизвикала спора /чл. 51, хал. 1, изр. 1 ЗЗД/. Критерият е обективен. С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е „съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото“, преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването да е „прекомерно“, законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвокат, оценяващ по-ниско труда си. Едва след и ако установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение/пряко мярката, наложена от този пазар, съдът намалява отговорността за разноски на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер. Преценката е към сключване на договора. Зачитайки решението от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 на СЕС, с което е прието че Наредба № 1 от 09.07.2004 год. противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС, като определените с нея минимални размери на адвокатските възнаграждения не обвързват съда в правомощието да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от определения с тази Наредба, всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. Платеното в повече няма за причина поведението на страната, предизвикала спора. То има за причина поведението на насрещната страна, която не е положила дължимата грижа, а уговореното в повече остава в нейна тежест. В разглеждания случай изводът на въззивния съд за съответствие /пропорционалност/ между фактическата и правна сложност на делото и цената на адвокатската защита, съизмерена с минималния размер на възнаграждението, предвиден в нормата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год., за който е прието, че може да служи като ориентир за реалните пазарни цени на адвокатските услуги, се явява неправилен. Делото е образувано по иск по чл. 141 вр. с чл. 142, ал. 2, т. 4 ЗПКОНПИ /сега ЗОНПИ/. Пазарът на труда на адвокатите по тези дела е наложил висок размер на адвокатските възнаграждения. Същевременно, противно на приетото от въззивния съд, отговор на въззивната жалба не е бил подаван от процесуалния представител на ответницата, като договорът за правна защита и съдействие е сключен на 07.06.2023 год. – след изтичането на срока по чл. 263, ал. 1 ГПК и след приемането на Тълкувателно решение № 4 от 18.05.2023 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2021 год., ОСГК. Тези обстоятелства обуславят, както възложения обем на поетата защита /виж чл. 24, ал. 1 ЗА и чл. 7 и чл. 9 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/, така и значително по-ниската степен на сложност на делото в сравнение с обичайната такава /на ответниците по тези дела законът възлага съществени процесуални задължения във връзка с разпределението на доказателствената тежест/, предвид новата задължителна практика, обективирана в т. 2 от горепосоченото тълкувателно решение, разрешаваща основен спорен между страните въпрос – виж мотивите към разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК. Следователно присъденото в полза на ответницата адвокатско възнаграждение в размер на 4 152.55 лв. се явява прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, като същото следва да бъде намалено до 2 000 лв., при съобразяване на усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, както и че касае за заплащане на квалифициран труд за предоставяне на правни услуги. Ето защо обжалваното определение следва да бъде частично отменено и вместо него бъде постановено друго, с което да бъде уважено искането на ищеца за изменение на определение № 2853 от 14.11.2023 год. по в.гр.дело № 2886/2022 год. по описа на САС, ГК, 7-ми граждански състав, за присъдените в полза на ответниците разноски за възнаграждение за един адвокат чрез намаляването им от 4 152.55 лв. на 2 000 лв., на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, поради прекомерност. Определението на въззивния съд трябва да бъде потвърдено в останалата му обжалвана част. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение,