Определение № 50490 от 12.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2507/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Производството е образувано по постъпила частна жалба от Енерго - Про Продажби” АД срещу определение № 353 от 30 .0 9.2021г. по в.т.д. № 214/2021г. на Апелативен съд - Варна, с което е оставена без уважение молбата му по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на постановеното по делото решение 41/11.06.21г. в частта за разноските, чрез присъждане на адвокатско възнаграждение в размер още на 1220 лева с вкл. ДДС. Частният жалбоподател твърди, че изводът на апелативния съд, че адвокатското възнаграждение се дължи съобразно общия материален интерес по делото, като същият е един, поради това, че предявените искове изхождат от едни и същи правопораждащи факти, е незаконосъобразен. Счита, че в случая са предявени два главни иска по чл.79, ал.1 ЗЗД за реално изпълнение - заплащане на продажната цена по две фактури по договора за изкупуване на ел. енергия и два акцесорни иска по чл.86, ал.1 ЗЗД, тъй като основателността им произтича от реализирането на отделни фактически състави в различен период от време, поради което приложение намира разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/ 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и за всеки един от искове се изчислява отделно адвокатско възнаграждение, съобразно материалния интерес на всеки един от тях. Във връзка с цитирана практика на ВКС счита, че когато процесуалният представител на страната е предоставил защита на довереника си за различни интереси -предмет на обективно съединени искове, материалният интерес, като основа за определяне на минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение, е идентичен с този, по който се определят дължимите държавни такси. Претендира направените в настоящото производство разноски за платена държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер общо на 245 лева. Ответникът по частната жалба „ВГ-6“ ЕООД не представя отговор на същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но е неоснователна. Възивният съд е приел, че разпоредбата на чл. 2, ал.5 от Наредба № 1/ 2004г.на ВАС за определяне на възнагражденията съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно т.е. съобразно цената на съответните претенции, не намира приложение в случая, тъй като е приложима при искове в защита на различни интереси т.е. при заявени с тях различни фактически основания, налагащи различна защита по всеки от исковете. Доколкото в случая предявените искове изхождат от едни и същи правопораждащи факти, които предполагат еднаква защита, няма основание адвокатското възнаграждение да се формира отделно по всеки от исковете за главници и лихви, съответно за м. октомври и м. декември 2016г. Меродавен е общият интерес по делото, така както предвижда чл. 7, ал.2 от наредбата. Прието е, че търсеният от ответника адвокатски хонорар е прекомерен по см. на чл.78, ал.5 ГПК, предвид серийния характер на делата с идентичен предмет, между които и настоящето, поради което дължимият размер на възнаграждението е минималният, определен по чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004г. за минималните възнаграждения в размер на 10 000 лева с вкл. ДДС. Определението е неправилно. Обжалваният акт е постановен при неправилно приложение на разпоредбата на чл.7, ал.2 от наредба № 1/2004г. на ВАС, която трябва да се тълкува във връзка с чл.2, ал.5 от същата, като при прилагането й следва да се вземе предвид обективното съединяване на исковете (в случая на иск по чл.79, ал.1 ЗЗД с иск по чл.86, ал.1 ЗЗД), с оглед на което под „материален интерес“ по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения се има предвид цената на всеки обективно съединен иск по отделно, като за всеки от така съединените искове по отделно се определя минимално възнаграждение, след което последните се събират при определяне на отговорността за разноски. Правилно апелативният съд е приел, че при претендирани размери за заплащане на допълнителен размер на цена за доставена електроенергия за два месеца, не става въпрос за обективно съединяване на искове по чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на цена за всеки месец, тъй като основанието на иска е един договор и се търси заплащане на цена на доставки по него, поради което цената на иска за реално изпълнение се формира от стойността на доставките за двата месеца. Същевременно, решаващият състав не е съобразил, че е налице обективно съединяване на иска по чл.79, ал.1 ЗЗД с иска за заплащане на обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД върху главницата за период преди исковата молба. В настоящия случай при два обективно съединени иска - по чл.79, ал.1 ГПК за 254 246,54 лева и иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за 75 073,42 лева, минималното възнаграждение за първия се определя по чл.7, ал.2, т.5 от наредбата в размер на 6 614,93 лева без ДДС, а за втория – по чл.7, ал.2, т.4 от наредбата и е в размер на 3082,20 лева без ДДС. С оглед на това, минималният размер на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство по двата обективно съединени иска по делото е в размер общо на 9 697,13 лева без ДДС или 11 636,56 лева с вкл. ДДС. Ето защо, незаконосъобразен е извода на въззивния съд, че на основание чл.78, ал.5 ГПК заплатеното от ответника възнаграждение от 11 220 лева с вкл. ДДС може да бъде редуцирано до размера на 10 000 лева с ДДС, тъй като този размер е под минималния, дължим по наредбата. С оглед изложеното, определението по чл.248, ал.1 ГПК на апелативния съд следва да бъде отменено, като в полза на частния касатор се присъди адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер още на 1220 лева с вкл ДДС. Предвид изхода на спора, на частния жалбоподател по реда на чл.81 ГПК трябва да бъдат присъдени и разноски за настоящото производство в размер общо на 245 лева, от които - 15 лева – заплатена държавна такса и 240 лева- заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд