Определение № 111 от 23.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 1264/2014 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на Т. Н. А. от [населено място] срещу определение № 146 от 23.01.2014 г. по в. т. д. № 932/2013 г. на Пловдивски апелативен съд. С атакуваното определение е оставена без уважение молбата на същата за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, с която посоченото лице е осъдено да внесе по сметка на съда сумата 1000 лв. – възнаграждение за въззивната инстанция на назначения на ответника по исковете особен представител. Частната жалбоподателка моли за отмяна на въззивното определение като неправилно по съображения, че когато производството е инициирано от особения представител, възнаграждението следва да бъде поето от самата представлявана страна (ответника), а не от ищеца по иска. Ответникът по частната жалба – Г. Х. В. от [населено място], област Стара З. – моли за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 17.02.2014 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. За да остави без уважение молбата на Т. Н. А. за изменение на въззивното решение в частта, с която същата е осъдена да внесе по сметка на Пловдивски апелативен съд сумата 1000 лв. –възнаграждение на назначения на ответника по иска (въззивник в производството) особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, въззивният съд е приел, че такова винаги се дължи от ищеца за всяка инстанция и че то не е в зависимост от изхода на делото. Обжалваното определение е правилно. Настоящият състав споделя изцяло застъпеното от въззивния съд становище като съответстващо на задължителната съдебна практика по т. 6 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно същата, възнаграждението за назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител следва да бъде разграничено от отговорността за разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора, при наличие предпоставките на чл. 78 ГПК. В тълкувателния акт изрично е посочено, че възнаграждението за особения представител винаги е дължимо, както и че то може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, но само след като е заплатено от ищеца, съгласно указаното в разпоредбите на чл. 46, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК, които го определят като задължено лице. Следователно, решаващият състав правилно е приел, че ищцата Т. Н. А. дължи заплащане на възнаграждение на назначения на ответника особен представител и за въззивното производство, независимо от това, че същата има качеството на ответник в това производство. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение