Определение № 50001 от 23.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2360/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. К. К. и И. К. Д., чрез адв. С. Б. и адв. М. Т., против определение № 183/01.04.2022 г., постановено по възз.гр.д. № 526/2021 г. по описа на Варненския апелативен съд в частта, с която е уважено искането на М. К. Д. за изменение на постановеното по делото решение № 19/08.02.2022 г. в частта за разноските - намалени са присъдените в полза на жалбоподателите разноски до размера на сумата 3 018,36 лв. и те са осъдени да заплатят на М. К. Д. разноски в размер на 738,33 лв. за първоинстанционното производство и 523,40 лв. за въззивната инстанция, съобразно прекратената част от делото. В частната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му. Ответната страна по жалбата - М. Д., представлявана от адв. М. Т., в писмен отговор изразява становище за неоснователност на частната жалба. С частната жалба на М. Д. въззивното определение се атакува в частта, с която жалбоподателката е осъдена да заплати по равно на С. К. и И. Д. сумата от 980,14 лева., представляваща разноски за въззивното производство. Сочи се, че в тази част определението е недопустимо, евентуално – неправилно, тъй като в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК С. К. и И. Д. не са подали молба за изменение или допълване на въззивното решение в частта му за разноските, поради което съдът се е произнесъл по незаявено за разглеждане искане. Ответните страни по частната жалба - С. К. и И. Д., чрез от адв. С. Б. и адв. М. Т., в писмен отговор поддържат становище за неоснователността й. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната жалба на С. К. и И. Д. за допустима, но разгледана по същество за неоснователна, поради следното: С обжалваното определение въззивният съд е счел за основателна молбата на М. Д. за изменение на въззивното решение в частта за разноските, предвид постановеното частично прекратяване на производството и обезсилване на първоинстанционното решение по всички предявени в условията на евентуалност искове на ищците за разликата над размера на 2/3 ид.ч. от имуществото, предмет на оспорения брачен договор. Съобразно това, на ищците са определени за дължими разноски за първоинстанционното производство в размер на сумата 3 018,36 лв. С оглед крайния изход на делото в тази му част във въззивната инстанция, съдът е посочил, че на основание чл. 78, ал. 4 ГПК ответницата Д. също има право на разноски съразмерно на прекратената част от претенциите, поради което е осъдил ищците да й заплатят разноски в размер на сумата 738,33 лв. за първоинстанционното производство и 523,40 лв. за въззивната инстанция. Определението в тази му част е правилно. При частично обезсилване на обжалваното решение, горната инстанция е длъжна да разпредели отговорността за разноските и за предходното (предходните) производства, тъй като тази отговорност е обусловена от изхода на спора пред съда, осъществяващ инстанционния контрол. Поради това неоснователно и в противоречие с разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК е твърдението, че при частично прекратяване на производството по предявения иск въззивната инстанция не може да измени разноските за първоинстанционното производство в съответствие с възприетия нов резултат на спора. Съгласно общото правило на чл. 78, ал. 4 ГПК и в случаите, когато делото се прекрати, ответникът има право да му бъдат присъдени разноски (щом такива са извършени и доказани), като законът не прави разлика в кой етап от производството е настъпило прекратяването и на какво основание. Няма съмнение, че правилото се прилага и при прекратяване на делото, поради обезсилване на обжалваното пред въззивната инстанция първоинстанционно решение в хипотезата, когато е разгледан и разрешен правен спор по недопустим иск. В случая, жалбоподателката – ответник по исковете, по отношение на които първоинстанционното решение е частично обезсилено и производството по делото прекратено, своевременно е направила искането си за изменение и допълване на въззивното решение, като с молбата по чл. 248 ГПК е поискала да бъдат намалени присъдените за заплащане в нейна тежест разноски на ищците, както и да й се присъдят разноските за двете съдебни инстанции, съразмерно на прекратената част по претенциите. С оглед на това, правилно съдът е определил дължимите за заплащане разноски за адвокатско възнаграждение на С. К. и И. Д., съразмерно на уважената част от исковете, като ги е осъдил да заплатят на жалбоподателката – ответник разноски за двете инстанции съобразно прекратената част от производството. Частната жалба на М. Д. е процесуално допустима и разгледана по същество е основателна. Определението на Варненския апелативен съд в частта, с която е изменено решението в частта за разноските, като М. Д. е осъдена да заплати по равно на С. К. и И. Д. сумата 980,14 лв. - разноски за въззивното производство, с оглед уважената част от исковете, е недопустимо. Съдът не е бил надлежно сезиран с молба по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта относно дължимите на С. К. и И. Д. разноски за въззивното производство, поради което се е произнесъл извън предмета на сезиране, респ. по непредявено за разглеждане искане. От това следва, че обжалваното определение в тази му част е недопустимо и следва да се обезсили. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение