Определение № 13649 от 16.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11446/2024 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 248, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Областния управител на област София, с адрес: гр. София, [улица], срещу определение № 20757 от 21.10.2024 г., постановено по адм. дело № 3745/2024 г. на Административен съд София-град, второ отделение, 24 състав. С частната жалба са релевирани доводи за неправилност на обжалваното определение като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. По обстоятелствено изложените съображения в частната жалба моли определението да бъде отменено. Ответникът по частната жалба Н. И. Н. от гр. София, чрез пълномощник адвокат А. Тинчев в писмено становище, подадено по реда на чл. 232 от АПК на 27.11.2024 г. излага съображения за неоснователност на частната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав от Четвърто отделение намира частната жалба като подадена в преклузивния срок по чл. 230 от АПК и от страна, за която оспореният съдебен акт е неблагоприятен, за процесуално допустима. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано във връзка с оспорване от Н. И. Н. на мълчалив отказ на Областния управител на област София за извършване на административна услуга по заявление с рег. № ОА23-2670/19.02.2024 г., с което жалбоподателят е поискал да му бъде издадено удостоверение за наличие или липса на съставен акт за държавна собственост или за отписване от актовите книги за поземлен имот с идентификатор 00357.5943.113 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Нови Искър. След постъпила на 24.07.2024 г. писмена молба от Н. И. Н., съдържаща изрично изявление за оттегляне на подадената жалба и искане за прекратяване на производството по делото, поради издаване на искания акт от ответника, с Определение № 14849 от 15.08.2024 г., постановено по адм. дело № 3745/2024 г. по описа на Административен съд София-град, съдът я е оставил без разглеждане и е прекратил образуваното съдебно производство на основание чл. 155, ал. 1 и ал. 3 от АПК и чл. 159, т. 8 от АПК. Със същото определение Областната администрация на област София е осъдена да заплати на Н. И. Н. разноски по делото в размер от 1210.00(словом: хиляда двеста и десет лева) лева. Ответникът по оспорването Областният управител на област София с молба от 21.08.2024 г. на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК, приложим на основание чл. 144 от АПК, е поискал съдът измени определението в частта за разноските, като приеме, че такива не се дължат на жалбоподателя поради отпаднал правен интерес на основание чл. 159, т. 4 от АПК. Алтернативно се претендира те да бъдат намалени до размер, който да съответства на фактическата и правна сложност на делото и обема на предоставената правна защита. По това искане състав на първоинстанционния Административен съд София-град е постановил обжалваното определение, с което е отхвърлил искането. За да стигне до този правен извод съдът е приел, че в случая следва да намери приложение по аналогия разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, тъй като ответникът с поведението си е станал причина за образуване на производството по оспорване на мълчаливия отказ за издаване на документите. Едва в хода на образуваното съдебно производство (на 02.07.2024 г.) са издадени исканите от жалбоподателя документи. Съдът е приел, че жалбоподателят с поведението си не е станал причина за неоснователно предизвикания правен спор. Мотивите за оттегляне на жалбата, изложени в молбата от 24.07.2024 г. са именно във връзка с удовлетвореното в хода на производството по оспорване искане за издаване на документите. По тези мотиви съдът е отхвърлил искането за изменение на прекратителното определение в частта за разноските. Според настоящия съдебен състав обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи отменителни основания. Искането за присъждане на направените разноски се съдържа в самата жалба, поради което правилно е прието, че е сторено своевременно. В хипотезата, на основание на която е прекратено производството, съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от АПК, след изменението, обнародвано в ДВ, бр. 15 от 2021 г., ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото. От доказателствата по делото е видно, че причина за образуване на делото е мълчалив отказ на Областния управител на област София за издаване на удостоверение за наличие или липса на съставен акт за държавна собственост или за отписване от актовите книги за поземлен имот с идентификатор 00357.5943.113 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Нови Искър. Към датата на подаване на жалбата пред Административен съд София-град (12.04.2024 г.) за оспорващия е налице правен интерес от образуване на производство. Интересът е отпаднал в хода на съдебното производство пред Административен съд София-град, тъй като на 02.07.2024 г. ответникът е издал исканите документи, т.е. за жалбоподателя е постигнат целения резултат. След удовлетворяване на искането на Н. И. Н. неговата жалба е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено на основание чл. 159, т. 8 АПК. При тези данни настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че органът, с поведението си, е дал повод за завеждане на делото, поради което следва да понесе отговорността за разноските в производството и при прекратяването му при отпаднал впоследствие правен интерес на жалбоподателя от търсената защита. Това е така, защото при решаване на въпроса за отговорността за разноски съдът правилно е съобразил извода си за съществуването на мълчалив отказ на задължения субект да удовлетвори отправеното до него искане на Н. И. Н. и наличието на правен интерес от оспорването към датата на подаване на жалбата, т.е ответникът е дал повод за сезирането на съда от оспорващия. При съответни на данните по делото фактически установявания неоснователни са релевираните в частната жалба доводи, че последвалият позитивен акт след постъпването на жалбата в съда води до първоначална липса на правен интерес от търсената съдебна защита поради отсъствие на годен за обжалване административен акт. Именно мълчаливият отказ на ответника за издаване на исканите със заявление рег. № ОА23-2670 от 19.02.2024 г. документи е станал причина за образуване на производството по оспорване. Ето защо, по аргумент на чл. 78, ал. 2 ГПК, вр. чл. 144 АПК, след като ответната страна с поведението си е дала основание на жалбоподателя да сезира съда с оспорването, същата следва да понесе отговорността за разноските в производството. Неоснователен е и доводът в частната жалба за прекомерност на претендираните и присъдени в полза на жалбоподателя Н. И. Н. разноски. Отговорността за разноските в съдебноадминистративното производство е гражданско облигационно отношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено от него (по аргумент от чл. 143 от АПК). Състои се в правото на едната страна да иска и задължението на другата да плати направените разноски от страната, в чиято полза е решено делото. По делото са налични доказателства, че присъдените от първоинстанционния съд разноски са доказани като реално извършени от жалбоподателя, включително и тези за адвокатско възнаграждение на упълномощения да го представлява пред съда адвокат А. Тинчев. За да защити интересите на всяка от страните в процеса и да я предпази от заплащане на разноски, които са неоснователно завишени, законът е предвидил правото за намаляване на прекомерно определения адвокатски хонорар. Съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата (ЗА), където в ал. 2 е предвидено, че размерът на възнаграждението на адвоката трябва да бъде справедлив и не може да бъде по-нисък от предвидения в Наредбата на Висшия адвокатски съвет размер за съответния по вид работа. Обоснован е изводът на съда, че осъществената адвокатска защита съответства на фактическата и правна сложност на делото, като същата се обуславя и от неговия предмет. Следва да се посочи, че въпросът за минималното адвокатско възнаграждение е коментиран от Съда на Европейския съюз (СЕС) по съединени дела С-427/2016 и С-428/206, като съдът е посочил, че преценката на всички относими обстоятелства, необходими за осигуряване изпълнението на посочената легитимна цел, се извършва от националния съд. Разумният характер на подлежащите на възстановяване разноски се преценява във всеки конкретен случай съобразно предмета на спора, материалноправния интерес, положения труд, продължителността на процеса, проявената активност и съдържанието на предоставената защита, като техният размер следва да бъде съобразен и с действително направените от спечелилата страна разходи за защита от адвокат. Цитираното от частния жалбоподател решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 не променя това разрешение. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения, могат да служат единствено като ориентир при определяне на разноските за адвокатско възнаграждение, но без да са обвързващи за съда. Следователно същите подлежат на преценка от съда с оглед вида на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Настоящият състав намира, че посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения установяват минимален стандарт за справедлив и обоснован размер на възнаграждението, съобразно вида на делата, техния предмет и защитавания интерес. Поисканият адвокатски хонорар не е прекомерно завишен, доколкото предвиденият в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е 1000.00 (словом: хиляда лева) лева, а уговореният и заплатен в брой хонорар е 1200.00 (словом: хиляда и двеста) лева, като същият е справедлив и обоснован по смисъла на чл. 36, ал. 2 от ЗА. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното определение не страда от инвокираните с частната жалба пороци, което налага отхвърлянето ѝ. Воден от горното и на основание чл. 236, във връзка с чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд – четвърто отделение