Определение № 7364 от 13.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5467/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на Ю. В. Т., гражданин на Руска Федерация, против определение № 2447/06.03.2024г., постановено по адм. дело № 9339/2023г. по описа на Административен съд София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза Д) по заявление от 28.07.23г., постановен от Генерален консул на Република България в гр.Санкт Петербург. В частната жалба се твърди, че определението е незаконосъобразно поради несъобразяване с приложимите материалноправни норми и необосновано. Иска се отмяната на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът не изразява становище по частната жалба. Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване, неблагоприятен за страната в производството акт, с който се прегражда по-нататъшното развитие на производството и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество, частната жалба е основателна по следните съображения: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на Ю. В. Т., гражданин на Руска Федерация срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване по заявление от 28.07.23г., постановен от Генерален консул на Република България в гр.Санкт Петербург. С оспореното определение съдът е приел, че така издадения отказ не подлежи на обжалване на основание чл.10а, ал.4 от Закона за чужденците в Република България, тъй като липсва позоваване на допуснати нарушения на конкретно защитими гарантирани от Конвенцията права, поради което е оставил жалбата без разглеждане и производството по делото е прекратено. Прието е, че в случая не е налице изключението, предвидено в чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ, обуславящо допустимост на жалба против отказа за издаване на виза вид „D“, само тогава, когато в нея се съдържат оплаквания за засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека, а в случая такива липсват. Безспорно е, че обжалваният пред Административен съд София – град отказ е постановен във връзка с направено пред компетентните органи от жалбоподателя искане за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид „D“) по чл.9а, ал.2, т.4 от ЗЧРБ. Съобразно разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. С приемането на това ограничение е въведено предвиденото в чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. С оглед на горното, при съобразяване на относимата и приложима в случая нормативна уредба, оспореният отказ за издаване на дългосрочна виза подлежи на съдебен контрол единствено при наличието на твърдения за несъобразяване с претендирани от жалбоподателя, нарушени чрез отказа основни права, гарантирани му от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. В случая такава виза е поискана от жалбоподателя (виза за дългосрочно пребиваване - вид „D“), като последният претендира и засягане на основни права по Европейската конвенция за правата на човека. В подадената пред първоинстанционния съд жалба, жалбоподателят изрично претендира засягане на правото му по чл. 8 и чл.9 от Конвенцията. Там излага съображения свързани с ползване на жилище, нотариално заверен договор за наем, банково удостоверение, медицинска застраховка и получено право на пенсия в страната по произход. За да прекрати производството, съдът е приел, че наведените в жалбата оплаквания във връзка с избора на живеене в България не са свързани с нарушено право по чл. 8 от Конвенцията. Въпросът обаче дали са засегнати права по чл. 8 от Конвенцията е по съществото на спора, поради което съдът неправилно е прекратил образуваното съдебно производство. Законодателят не е поставил изискване относно съдържанието на жалбата да сочи конкретна разпоредба на ЕКПЧ, достатъчно е само лицето да претендира засягане на такова право. По смисъла на чл. 10а ал. 4 от ЗЧРБ, за да е допустимо оспорването пред съда на отказ за издаване на виза по чл. 9, ал. 2, т. 4 от ЗЧРБ, е достатъчно жалбоподателят да претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека, а не вече да е доказал наличието на такива. Това следва да се установи след изясняване на релевантните за спора факти и обстоятелства, посредством събиране на относими към производството доказателства и е от значение за основателността на жалбата, а не за нейната допустимост. По изложените съображения, обжалваното определение е незаконосъобразно поради несъобразяването му с матералноправни норми и като такова следва да се отмени, а делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Водим от горното и и на основание чл. 221, ал. 2 във връзка с чл. 236 АПК, настоящият съдебен състав на трето отделение