Определение № 105 от 30.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 867/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Р. Н. М. от [населено място] срещу определение № 2 от 06.01.2020г., постановено по в.гр.д.№ 385/2019г. на Варненския апелативен съд по чл.248 ГПК. В частната жалба се правят доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Ответникът по жалбата Л. С. П. не взема становище по нея. Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на ІІ г.о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в определения от съда срок, срещу подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.2 ГПК съдебен акт на въззивния съд, а разгледана по същество е частично основателна. С решение № 117 от 05.11.2019г., постановено по в.гр.д.№ 385/2019г., Варненският апелативен съд е потвърдил решение № 463 от 12.04.2019г. по гр.д. № 1145/2018г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Л. С. П. срещу Р. Н. М. иск с правна квалификация чл.109 ЗС за премахване на изградени в поземлен имот *** по КККР на гр. Варна обекти - “Медицински център и амбулатория за индивидуална и групова практика за първична и специализирана медицинска помощ” и аптека, като е оставил без разглеждане въззивната жалба на Р. Н. М. срещу същото решение в частта му относно установените права на собственост на ищцата върху имота. С решението разноски не са присъдени, тъй като е прието, че при този изход на спора – недопустимост на въззивната жалба на Р. Н. М. и неоснователност на въззивната жалба на Л. С. П., разноските следва да се понесат от страните така, както са направени. С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение молбата на Р. Н. М. за изменение на посоченото решение в частта му за разноските, като и бъдат присъдени разноските, направени по повод защитата ѝ по въззивната жалба на насрещната страна, приемайки, че предпоставките за такова изменение не са налице. Жалбата е частично основателна. Обжалваното определение е валидно и допустимо, но неправилно. В случая след подаването на въззивната си жалба срещу първоинстанционното решение на 07.05.2019г. и след като е получила препис от въззивната жалба на насрещната страна на 18.06.2019г., частната жалбоподателка е сключила на 26.09.2019г. договор за правна защита и съдействие във въззивното производство с упълномощения от нея адвокат, на когото е изплатила в брой адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лв. В договора не е разграничено договореното и платено възнаграждение по всяка от двете жалби, поради което следва да се приеме, че то е по равно. Предвид изхода на спора във въззивната инстанция и на основание чл.78, ал.3 ГПК насрещната страна Л. С. П., която е направила разноски само за държавна такса, дължи заплащане на половината от заплатеното от частната жалбоподателка адвокатско възнаграждение пред тази инстанция или сумата 1500 лв. С оглед на казаното направеното в частната жалба искане за заплащане на 90% от заплатеното адвокатско възнаграждение е неоснователно. Предвид изложеното обжалваното определение следва да бъде отменено, а въззивното решение в частта му за разноските следва да се измени като на частната жалбоподателка се присъдят разноски за въззивното производство в размер на 1500 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.