Решение № 5651 от 26.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11590/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на дирекция "Миграция" МВР, срещу решение № 36313/05.11.2025 г. по адм. д. № 11339/2025 г. на Административен съд София - град, с което е отменена Заповед № 5364З-4816 от 14.10.2025г., с която И. Х., гражданка на Сирия с ЛНЧ [номер] настанена в СДВНЧ. В жалбата се твърди, че съдът не е съобразил изложените в оспорения административен акт мотиви и доводите за възможността за приложение на чл. 34, ал.4 от АПК. Настаняването на лицето в СДВНЧ била единствената обезпечителна мярка, която да осигури изпълнение на наложената спрямо лицето принудителна административна мярка „връщане в страната по произход“. Иска се отмяна на оспорената решение. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът се представлява от процесуален представител, който изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за основателност на жалбата. Върховният административен съд, четвърто отделение, приема касационната жалба за допустима като подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество – за основателна, поради следното: Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на И. Х., гражданка на Сирия с [ЛНЧ], срещу Заповед № 5364З-4816/14.10.2025г. на Директор на Дирекция „Миграция“, за настаняване на лицето в СДВНЧ. С оспореното решение съдът е приел жалбата за основателна. За да се произнесе е приел за установено, че със заповед УРИ- 5392-ПАМ-2217/05.08.2024г. на Началник на сектор "Незаконна миграция", на лицето е наложена ПАМ "Връщане до страната по произход". По отношение на лицето има постановено решение № 2050/28.02.2025г. на Председателя на ДАБ за отказ за предоставяне на закрила на територията на Р България. И. Х. е била настанена в СДВНЧ от 05.08.2024г. до 12.08.2024г., след което е напуснала незаконно територията на страната. При приложение на Регламент "Дъблин" и Регламент "Евродак", лицето е върнато в България с полет от Германия на 14.10.2025г. До административният орган е изготвено предложение № 5364р-23389/14.10.2025г. за настаняване на лицето в СДВНЧ, тъй като има опасност от укриване. Въз основа на същото е постановена оспорената пред АССГ заповед на директора на дирекция "Миграция" МВР за настаняване в СДВНЧ за срок от 6 месеца, считано от датата на фактическото настаняване. Съдът е установил, че в оспорения акт липсва информация за предишното настаняване на лицето в СДВНЧ. И. Х. е настанена в специализираното подразделение на 14.10.2025г., като на 16.10.2025 г. с нея е проведена психологическа беседа, от която е установено, че е на 25 години и част от семейството ѝ е в Германия, от където е предадена на българските власти. Установено е, че лицето има емоционални и поведенчески затруднения - често плаче, чувства безсилие, изолира се, тревожна е и има рязка промяна на настроението. В протокола е описано, че при престоя в Германия са провеждани срещи с психиатър с последващо медикаментозно лечение и е формулирано заключение, че се наблюдава тревожно-депресивна симптоматика и настаняването в СДВНЧ допълнително би влошило положението й. В хода на съдебното дирене е установено, че с лицето са проведени две беседи, при които от нейна страна е заявен категоричен отказ за завръщане в страната по произход и са установени данни за подадени молби за закрила в Хърватска, Германия и Швейцария. От изготвена на 28.10.2025 г. от психолог оценка за уязвимост на лице е видно, че Х. е с емоционална нестабилност и депресивност, правила е опит за самоубийство и съществува висок риск от повторен опит. В оценката е посочено, че жалбоподателката има необходимост от опора, каквато може да намери само сред семейството си, а в СДВНЧ се чувства самотна и изолирана и няма подкрепяща страна. Направен е извода, че лицето следва да се третира като жертва на насилие и уязвимо лице и за наличието на индикации за постравматичен стрес и депресивно разстройство. Въз основа на така установеното, съдът е приел, че жалбата е основателна, тъй като заповедта е издадена при допуснато съществено процесуално нарушение. На лицето не била дадена възможност да изложи позицията си. Административният орган не спазил изискването за изясняване на всички релевантни факти включително и чрез използването на специални познания. Издателят на акта действал при условията на оперативна самостоятелност и при съобразяване на разпоредбата на чл.44, ал.5 от ЗЧРБ, следвало да направи индивидуална преценка, като прецени фактите, в това число и подадените няколко молби за закрила в отделни държави, както и първоначалното самоволно напускане на СДВНЧ. Съдът е приел част от твърденията на жалбоподателката за логични и обосновани, подкрепящи се от изводите на включените в административното производство психолози и медицински лица. Констатирано е наличието и на процесуално нарушение, свързано с непосочване на датата на фактическо настаняване на лицето в СДВНЧ, което накърнявало правото на защита на лицето и водело до незаконосъобразност на акта. Необосновано било игнорирано установеното от събеседванията с психолози обстоятелство, че лицето принадлежи към уязвима група. Заповедта е определена и като материално-незаконосъобразна и като постановена в несъответствие с целта на закона. Конкретното настаняване на Х. било самоцелно, а не насочено към осъществяване връщането в Сирия на лицето, независимо от трайно и системно афишираното от нея нежелание за това. Настоящата съдебна инстанция намира, че оспорения административен акт не страда от твърдяните в първоинстанционното съдебно решение пороци. При запознаване със съдържанието на оспорената пред първоинстанционния съд заповед, се установява, че същата съдържа относими към производството фактически и правни основания за издаването ѝ. Като правно основание за издаването ѝ са отбелязани разпоредбите на чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 от ЗЧРБ, които регламентират правомощията на административния орган и необходимите основания за издаване на акта. Изложени са доводи относно наличието на взета по отношение на лицето принудителна административна мярка „Връщане до страна на произход – Сирия“ и наличието на опасност лицето да се укрие и да възпрепятства изпълнението на ПАМ. Взети са предвид и мотивите, изложени в предложение Рег. № 5364р-23389/14.10.2025 г. на начални отдел „Противодействие на незаконната имиграция“, което е изготвено във връзка с провежданото административно производство, съдържа установените в хода на проверките факти и обстоятелства, свързани с поведението на Х., като лице, незаконно пребиваващо на територията на страната. Не се спори, че търсещата закрила вече е била настанявана в специален дом за временно настаняване на чужденци с цел организиране на връщането до страната на произход, самоволно го е напуснала, преминала без надлежно разрешение на територията на друга европейска държава, от където е принудително върната в Р България на основание регламенти Дъблин и Евродак. Не следва да бъде споделен извода на административния съд, че при издаването на процесната заповед са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, изразяващи се в липса на осигурена възможност за лицето да изложи собствена позиция, че не е съобразена необходимостта от терапевтична намеса за овладяване на здравословното състояние, както и принадлежността на Х. към уязвима група. Мярката по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ има обезпечителен характер, като същата следва да осигури и гарантира изпълнението на предходно наложена мярка, в настоящия случай на такава по чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ – "връщане до страна на произход". С разпоредбата на чл. 15, § 1 от Директива 2008/115/ЕО са регламентирани две хипотези, в които е допустимо задържане и то освен ако в конкретния случай не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки, а именно: когато е налице опасност от укриване, или когато засегнатият гражданин на трета страна избягва или възпрепятства подготовката на връщането или процеса по извеждането. По делото няма спор, че със заповед УРИ № 5392 ПАМ-2217/05.08.2025 г. на началник сектор „Незаконна миграция“ при отдел „Миграция“ – СДВР на Х. е наложена предвидената в чл. 39а, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ принудителна административна мярка "връщане до страна на произход", както и че пребивава незаконно на територията на Р България. Не съществува въведено от закона задължение за административния орган да осигури време за представяне на доказателства за възможността за приложение на по-лека мярка, която да осигури изпълнението на предходно наложената. В конкретния случай са били налице достатъчно и значими по характера си данни, че лицето не желае да съдейства за връщането в страната на произход – самоволно напускане на поделението на МВР при предходно настаняване, нелегално напускане територията на страната, предвижване до друга държава в Европа, за която няма предоставено законно право на пребиваване, принудително връщане на територията на Р България от власите на Федерална Република Германия, където е установено незаконно пребиваване. Така установените обстоятелства са дали на административния орган както мотиви, така и основание да издаде незабавно атакувания пред съда административен акт, поради което действията в тази насока не биха могли да бъдат определени като незаконосъобразни. Към момента на издаване на акта не са налице били налице предпоставки за прилагане спрямо чужденеца на някоя от предвидените в чл. 44, ал. 5, т. т. 1-3 ЗЧРБ, по-леки обезпечителни мерки. Действително, член 15, § 1 от Директива 2008/115/ЕО изисква да е установено, че не могат да се приложат ефективно други достатъчни, по-леки принудителни мерки, но в конкретния случая съвкупната преценка на всички факти обосновава извода, че такива не могат да бъдат наложени на по касационния жалбоподател. Както по-горе бе посочено, към датата на издаване на оспорената заповед - 14.10.2025 г., Х. има качеството на незаконно пребиваващ в страната чужденец без адресна регистрация, липсват каквито и да е данни или твърдения от нейна страна за наличието на финансови средства за издръжка, няма близки и роднини в Р България и е осъществила действия, насочени към ограничаване на възможността на компетентните държавни органи да изпълнят дадените от закона правомощия по контрол на пребиваване на чужденци на територията на страната. Липсата на адрес, на който чуждият гражданин да е установен или да би могъл да се установи, води до извод за наличие на реална опасност той да се укрие (по смисъла на § 4, т. 4в от ЗЧРБ) и по този начин да бъде осуетено изпълнението на приложената по отношение на него ПАМ. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че са проявени елементите на фактическия състав на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ и чл. 15, § 1 Директива 2008/115/ЕО. Правомощията на административния орган при преценката му за необходимостта от принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ за постигане на легитимната цел - организиране на експулсирането му, са упражнени законосъобразно. Обосновано е прието, че са налице обстоятелства по смисъла на чл. 34, ал. 4 от АПК, а именно, че въпроса не търпи отлагане, за да се осигури животът или здравето на гражданите или да се защитят важни държавни или обществени интереси. Административния орган е изпълнил задължението си да отрази в мотивите на издадения акт причините за неприлагане на ал. 1, 2 и 3 на същия текст /виж предложение № 5364р-23389/14.10.2025 г./. Следва да се отбележи, че в хода на производството са предприети адекватни действия за установяване на здравословното състояние на лицето, и за осигуряване на подходяща и необходима медицинска намеса при необходимост. Обстоятелството, че Х. попада в уязвима група не изключва възможността за налагане на адекватната по закон мярка, осигуряваща възможността за изпълнение на ПАМ „връщане в страна на произход“. С настаняването на лицето в специален дом за временно настаняване на чужденци, не се ограничава възможността за предприемане при необходимост на действия, насочени към предоставяне на здравни грижи от каквото и да е естество. По тези съображения, касационната инстанция намира, че обжалваното решение следва да бъде отменено, а жалбата, станала повод за образуване на производството пред Административен съд София – град да се остави без уважение. С оглед изхода от спора, направеното от касационния жалбоподател искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно и следва да се уважи в минимален размер. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение