Определение № 38 от 08.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1594/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Подадена е частна жалба от ЗАД „Алианц България” АД, чрез адв. Я. А.-К., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 1471/13.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 553/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, 1 с-в, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на застрахователното дружество за изменение на решение № 514/30.04.2024 г. в частта му за разноските – за присъждане на основание чл. 78, ал. 3 ГПК допълнително сумата от 494 лв., над определената сума от 1286 лв., представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред въззивния съд. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като апелативният съд не е съобразил както действителната правна и фактическо сложност на делото, така и реално извършените от процесуалния представител на застрахователното дружество процесуални действия по защита на интереса на страната пред въззивния съд – изготвяне и подаване на подробен отговор на въззивната жалба; изготвяне и подаване на подробен отговор на частната жалба; участие в открито съдебно заседание; изготвяне и подаване на подробни писмени бележки, поради което при разпределение на отговорността за съдебните разноски пред апелативния съд (съобразно отхвърлената и уважената част от въззивната жалба) е следвало да вземе предвид минималния размер на адвокатските възнаграждения, установен в Наредба № 1/2004 г., който следвало да възлиза общо на сумата от 1780 лв. (съобразно заплатеното адвокатско възнаграждение от страната на неговия процесуален представител за въззивното производство – 4140 лв. с ДДС). Ответникът по частната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор (намира се в кориците на к. т. д. № 1595/2024 г.), в който развива подробни правни съображения за нейната неоснователност. Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е приел, че с въззивното решение първоинстанционното решение е отменено в частта, в която предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен над присъдения размер от 15000 лв. до сумата от 35000 лв., като е определено допълнително заместващо обезщетение за причинените на пострадалия ищец неимуществени вреди в размер на 20000 лв. (осъдителният иск е уважен до размера от 35000 лв.). При разпределение на съдебните разноски и съобразно отхвърлената част от предявената въззивна жалба въззивният съд е присъдил на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на застрахователното дружество сумата от 1286 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство във въззивното производство при определен справедлив размер от 3000 лв., съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото пред апелативния съд (при уважено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 4140 лв. с ДДС). Счел е, че съгласно разясненията, дадени в решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 националният съд не е обвързан от размера на установените в Наредба № 1/2004 г. минимални адвокатски възнаграждения, поради което трябва да се съобрази с действителната правна и фактическа сложност на делото, вкл. и реално извършената работа по предоставената правна защита и съдействие. Изяснил е, че е приложил еднакъв подход при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение по отношение на двете страни, като е определил за осъществената от техните процесуални представители процесуална защита по делото адвокатско възнаграждение в размер по 3000 лв. Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При надлежно релевирано възражение за прекомерност на заплатеното от ответната страна адвокатското възнаграждение и съобразно нормативните изисквания по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за причинените имуществени вреди на ответната страна при не/основателно образувано съдебно производство за защита на предявени лични или имуществени права по гражданско/търговско правоотношение (арг. чл. 2, предл. 1 ГПК). Над този разумен размер страната, която незаконосъобразно е предизвикала съдебен спор, не отговаря, тъй като би била прекъсната причинното-следствената връзка между нейното противоправно поведение (несъответното на закона и добрите нрави извънпроцесуално или съдебно поведение на страната в процеса) и заплатеното по-високо адвокатско възнаграждение за осъществената процесуална защита, при осъществяване на т. нар. процесуален деликт. Съгласно тълкувателните разяснения по т. 3 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, когато съдът е сезиран с възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай - например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Следователно, при определяне на действителната правна и фактическа сложност на делото съдът следва да се ръководи от следните примерно изброени критерии: броя на страните и тяхното процесуално качество (дали са ищци или ответници; главни или подпомагащи; типични или процесуални субституенти; дали другарството е обикновено или необходимо); предмета на правния спор (дали са предявени един или няколко искове, вкл. при начално и последващо обективно и субективно съединяване на исковете; броя и вида на релевираните материалноправни възражения; дали е налице отклонение от типичното развитие на гражданския процес с усложнения в страните или предмета на делото); константата, вкл. и задължителната съдебна практика; вида и обема на търсената съдебна защита (какви субективни материални права се защитават – лични или имуществени из областта на различните клонове на частното право, вкл. дали исковете са неоценяеми или защитаваното право е оценяемо в пари – в този случай релевантен би бил и размерът на материалния интерес); вида и броя на извършените процесуални действия, вкл. и броя и вида на съдебните заседания, в които процесуалният представител на страната е участвал; действително вложените процесуални усилия за защита на поддържаната от страната теза, респ. за опровергаване на правното съждение на ответната страна; броя и вида на фактическите твърдения, оспорвания, възражения, реплики и дуплики; когато се обжалва въззивно решение, трябва да се съобразят както броят и смисълът на поставените правни въпроси, обосноваващи допускането на въззивното решение до касационно обжалване, така и релевираните касационни доводи за неправилност на обжалваното решение и пр. В конкретния казус исковото производство е образувано по предявен пряк облигационен иск с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД от един ищец за заплащане на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие настъпило ПТП. Материалният интерес пред въззивната инстанция възлиза на сумата от 35000 лв., като всички правнорелевантни факти, на които ищецът е основавал своята активна материална легитимация, са установени със сила на пресъдено нещо (ответното застрахователно дружество не е обжалвало първоинстанционното решение, с което предявеният осъдителен иск е уважен до размера от 15000 лв.), поради което правният спор пред апелативният съд се е съсредоточил само относно критериите за справедливост, уредени в чл. 52 ЗЗД, съгласно които ще бъде определен размерът на дължимото заместващо обезщетение. Още пред първата инстанция делото е било изяснено от фактическа страна, като първоинстанционният съд задълбочено е обосновал своя краен съдебен акт. Следователно, пренесеният с въззивната жалба на въззивника-пострадал правен спор не се е отличавал нито с фактическа, нито с правна сложност – пред въззивния съд не са релевирани нови доказателствени искания. В този смисъл, при подготовката на писмения отговор на въззивната жалба процесуалният представител на въззиваемия-ответник обективно не е бил затруднен да обоснове своята правна теза за неоснователност на въззивната жалба. Пред апелативния съд не са извършвани процесуални действия, свързани със събиране и анализиране на нови доказателствени средства и способи за установяване на причинно-следствените връзки между обстоятелствата и явленията в обективната действителност, като съдебното дирене е приключило в едно открито съдебно заседание. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи настоящият съдебен състав достига до правното съждение, че определеното като разумно от апелативния съд адвокатското адвокатско възнаграждение за осъщественото от пълномощника на въззиваемия-застраховател – в размер на сумата от 3000 лв., съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото пред въззивната инстанция. Съобразно уважената и отхвърлена част от въззивната жалба при разпределение на съдебните разноски пред въззивния съд правилно на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на въззиваемия е било присъдено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1286 лв. Поради тези правни съображения частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение като правилно трябва да бъде потвърдено. Воден от горното, съдът