Определение № 2093 от 10.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1235/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по съвместна частна жалба, подадена от К. А. С., чрез процесуален пълномощник, и от адв. В. М. от АК – Перник, в качеството му на пълномощник на К. А. С., срещу решение № 291 от 10.03.2026 г. по в. гр. д. № 2755/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта му, имаща характер на определение, с която е оставена без уважение молбата им по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение № 1410 от 02.12.2025 г. в частта за разноските, както следва: 1) от К. А. С. – в частта, в която е оставена без уважение молбата ѝ за изменение на въззивното решение в частта, с която в полза на „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД са присъдени съдебни разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковете, представляващи платено адвокатско възнаграждение и депозити за свидетел и САТЕ, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в размер на сумата от 1 452.32 лв. за първоинстанционното производство, както и в размер на сумата от 3 874.56 лв. за платени от застрахователното дружество адвокатско възнаграждение и държавна такса за въззивното производство и 2) от адв. В. М. – в частта, в която е оставена без уважение молбата му за присъждане на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв на адвокатско възнаграждение, дължимо от „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД, за горницата над присъдените му 3 610.22 лв. до 4 170 лв. – за производството пред първата инстанция, съответно над сумата от 205.09 лв. до дължимите 500 лв. – адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред апелативния съд. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност – необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Твърди се, че въззивният съд неправилно е определил обжалваемия материален интерес пред въззивната инстанция, вследствие на което и в разрез с разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК е извършил неправилно разпределение на отговорността на страните за сторените разноски в производството. Относно дължимите от К. С. на застрахователното дружество разноски в първата инстанция счита, че апелативният съд повторно я е осъдил да заплати такива, което било видно от диспозитива на първоинстанционното решение, съобразно който тя вече е била осъдена да заплати на ответния застраховател сумата от 1 635.41 лв.; излага и съображения, че възложеното в нейна тежест адвокатско възнаграждение за защитата на „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД пред въззивната инстанция е прекомерно с оглед правна и фактическа сложност на делото и действително положения от адвоката труд. Адв. В. М. от своя страна твърди, че определените и присъдени му от въззивния съд адвокатски възнаграждения на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, съответно за първата и за въззивната инстанция, са занижени и несъответни на предвидените в Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимуми, при отчитане на материалния интерес в двете инстанции и окончателния изход от спора. Към частната жалба е представено изложение на основания за допускане на касационно обжалване с формулирани въпроси, което не следва да бъде обсъждано поради неотносимостта му към реда, по който подлежи на разглеждане жалбата – чл. 274, ал. 2 ГПК. Против жалбата в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна – „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД, чрез процесуален пълномощник, с изразено становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е подадена от легитимирани лица, срещу подлежащо на обжалване определение на въззивен съд, при спазване на указания на страните едномесечен преклузивен срок, съгласно чл. 62, ал. 3 ГПК, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания акт, решаващият състав на Апелативен съд – София е приел, че първоинстанционното решение е било обжалвано както в частта, с която исковете на ищцата са уважени, така и в отхвърлителната му част, като е преценил и обстоятелството, че с въззивното решение жалбата на ищцата е частично уважена. При определяне на конкретния размер на дължимите разноски, въззивният съд е посочил, че съобразява, че в първата инстанция (при предявени искове в общ размер 60 227 лв.), съотношението на уважена част към отхвърлена част е съответно 44 181.60 лв. към 16 045.40 лв., а във въззивната инстанция при заявен обжалван интерес от страните в общ размер 32 068.10 лв., съотношението на уважената към отхвърлената част е 2 045.40 лв. към 30 022.70 лв. При тези данни, въззивният съд е приел, че на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв на адв. В. М. се дължи възнаграждение, съобразно уважената част от исковете, в размер на 3 610.22 лв. – за първата инстанция, съответно в размер на 205.09 лв. – за въззивната инстанция, определени по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. По отношение на дължимите от ищцата разноски е констатирал, че ответникът претендира такива за първата инстанция, както следва: 30 лв. депозит за свидетел, 500 лв. депозит за САТЕ и 9 000 лв. с вкл. ДДС за платено в брой адвокатско възнаграждение по два договора за правна защита и съдействие, сключени на 03.02.2025 г. Разгледал е релевираното от ищцата възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК относно адвокатското възнаграждение, платено от застрахователното дружество, като го е намерил за основателно, отчитайки извършените процесуални действия и сложността на спора, като е счел, че то следва да се намали до минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. – 4 921.35 лв. с вкл. ДДС. Следователно, при направени от ответника общо разноски в размер на 5 451.35 лв., ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, разноски в размер на 1 452.32 лв., съобразно отхвърлената част от исковете. Относно дължимите на застрахователя разноски за въззивното производство, апелативният съд е приел, че въззивницата - ищца следва да заплати направените от въззивника - ответник разноски съобразно с отхвърлената част от иска във въззивната инстанция. Констатирал е, че застрахователят е платил 280 лв. държавна такса и адвокатско възнаграждение от 4 560 лв. с вкл. ДДС, като последното е счетено за прекомерно в размера над този на минималното адвокатско възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. – 3 848.53 лв. с вкл. ДДС, предвид възражението на ищцата по чл. 78, ал. 5 ГПК и съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. При това положение на ищцата е възложена в тежест сумата от 3 874.56 лв. Определението, с което молбата по чл. 248 ГПК е оставена без уважение, е нeправилно. Установява се от данните по делото, че с решение № 97 от 26.06.2025 г. по гр. д. № 10/2025 г. на ОС – Видин „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД е осъдено да заплати на К. А. С., на основание чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 42 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, претърпени в причинно-следствена връзка с ПТП, настъпило на 02.09.2024 г., причинено от водача на л. а. „Тойота Корола“ с рег. [рег.номер на МПС], както и сумата 158.90 лв., представляваща застрахователно обезщетение за имуществени вреди, в резултат на същото ПТП, ведно със законната лихва върху двете главници, считано от 17.09.2024 г., като исковете са отхвърлени съответно за разликата над сумата от 42 000 лв. до 60 000 лв., частичен иск от 80 000 лв., както и за разликата над сумата от 158.90 лв. до 227 лв. Въззивното производство е образувано по подадени въззивни жалби и от двете страни: К. С. е обжалвала първоинстанционното решение в отхвърлителните му части, а „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД е пренесло във въззивната инстанция частта от спора относно осъждането му да заплати на ищцата сумата над 28 000 лв. до 42 000 лв. В осъдителните му части за присъдените в полза на К. С. застрахователни обезщетения в размери съответно 28 000 лв. – за неимуществени вреди, и 158.90 лв. – за имуществени вреди, първоинстанционното решение е влязло в законна сила, като необжалвано. С решение № 1410 от 02.12.2025 г. по в. гр. д. № 2755/2025 г. на Апелативен съд – София, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 291 от 10.03.2026 г., постановено по същото дело, въззивната жалба на ищцата е частично уважена, решението на Окръжен съд – Видин е частично отменено в отхвърлителните му части, като „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД е осъдено да заплати на К. С. допълнително сумата от 2 000 лв., дължима над присъдените с първоинстанционното решение 42 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди, както и допълнително сумата от 22.70 лв., дължима над присъдените 158.90 лева, представляваща застрахователно обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху двете главници, считано от 17.09.2024 г., до окончателното плащане. В останалите обжалвани части за уважаване и отхвърляне на исковите претенции, въззивният съд е формирал воля за потвърждаване на решението на първостепенния съд. При този изход на спора и съобразно новите размери на присъдените застрахователни обезщетения, въззивният съд е преразпределил отговорността за разноски в първоинстанционното производство, съответно е присъдил такива на страните в производството пред себе си, съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Настоящият съдебен състав намира следното: За първоинстанционното производство присъдените в тежест на ищцата разноски в размер на 1 452.32 лв. са правилно изчислени от въззивния съд предвид материалния интерес (60 227 лв.) и отхвърлената част от исковите претенции (16 045.40 лв.), при съобразяване разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК и при отчитане на действително направените от ответния застраховател и съответно доказани като платени по делото разноски (30 лв. депозит за свидетел, 500 лв. депозит за САТЕ и адвокатско възнаграждение в намален, предвид счетеното за основателно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, размер от 4 921.35 лв. с вкл. ДДС при претендиран такъв от 9 000 лв. с ДДС). Неоснователно е твърдението на ищцата, че за дължимите на застрахователното дружество разноски в първата инстанция е осъдена „повторно“, доколкото с първоинстанционното решение тя вече е била осъдена да заплати на ответния застраховател сумата от 1 635.41 лв., представляваща разноски в производството пред Окръжен съд – Видин. Действително, с оглед изхода от спора в първата инстанция К. С. е била осъдена да заплати тази сума на „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД, но с решението на въззивния съд първоинстанционното решение е отменено и в частта за разноските, като за последните въззивната инстанция се е произнесла с въззивното решение при отчитане на новите размери на уважените/отхвърлените части от предявените искове. Основателно е обаче твърдението, че във въззивната инстанция на застрахователя са присъдени разноски при неправилно приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК. Предмет на всяка от подадените от К. С. и „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД въззивни жалби е различна част от претенцията – предмет на спора. За отхвърлената във въззивната инстанция част от претенцията на ищцата (16 045.40 лв. от 18 068.10 лв.), независимо че по отношение на друга нейна част тя се явява в процесуалното качество на въззиваема страна по изцяло оставената без уважение въззивна жалба на противната страна, същата следва да понесе отговорността за сторените от застрахователя разноски във връзка с тази отхвърлена част от претенцията си, т. е. за тази част застрахователното дружество има право на разноски. Неправилно обаче в общия размер на претендираната сума е включена и частта от спора, пренесена във въззивната инстанция с въззивната жалба на застрахователното дружество (14 000 лв.), доколкото тази въззивна жалба е приета за изцяло неоснователна и първоинстанционното решение е потвърдено в тази му осъдителна част. Поради това, нито застрахователят има право на разноски, сторени за тази въззивна жалба, нито материалният интерес по нея следва да бъде включван в общия обжалваем интерес по делото при изчисляване отговорността за разноски на въззиваемата по тази жалба страна. При това положение платената от застрахователя държавна такса в размер на 280 лв. по подадената от него въззивна жалба не следва да бъде понасяна от ищцата, като вместо това остане в тежест на „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД, а разноските за платеното от него адвокатско възнаграждение следва да бъдат определени съобразно действителното съотношение на отхвърлената част от исковата претенция на ищцата към пренесената от нея пред второинстанционния съд част от спора. Настоящият съдебен състав, като съобрази, че процесуалната защита на въззиваемия застраховател се изразява единствено в подаване на отговор на въззивна жалба и депозиране на молба със списък на разноските по чл. 80 ГПК, намира, че адвокатското възнаграждение на процесуалния му представител във въззивното производство следва да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК до размера на сумата от 1 000 лв. с вкл. ДДС, който се явява обоснован с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото и осъществената защита. Относно претендираните от адв. В. М. адвокатски възнаграждения за оказаната от него безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, следва да се отбележи, че в тази хипотеза на процесуалния представител се следва възнаграждение след приключване на производството с оглед изхода на спора в определен от съда размер съгласно чл. 38, ал. 2 във вр. с чл. 36, ал. 3 и ал. 4 ЗАдв, като съдът не е ограничен с минималните размери, предвидени в Наредба № 1/2004 г., по развитите в решение на СЕС по дело № С-438/22 съображения. В конкретния казус исковото производство е образувано по осъдителни искове за заплащане на обезщетения за причинени имуществени и неимуществени вреди вследствие на ПТП. Общият материален интерес пред първостепенния съд възлиза на сумата от 60 227 лв., защитен от ищцата до размера на 44 181.60 лв., а във въззивната инстанция адв. М. има право на възнаграждение както за успешната защита по подадената въззивна жалба на застрахователя (14 000 лв.) – изцяло оставена без уважение, така и за частично уважената въззивна жалба на ищцата (2 022.70 лв./18 068.10 лв.), или за защитен материален интерес от общо 16 022.70 лв. Следва да се отчете, че пред първата инстанция делото е било изяснено от фактическа страна, като първоинстанционният съд задълбочено е обосновал своя съдебен акт. Следователно, правният спор по въззивните жалби не се е отличавал нито с фактическа, нито с правна сложност. Във въззивната жалба на застрахователя кратко са оспорени изводите на първата инстанция по приложението на чл. 52 ЗЗД, а в тази на ищцата – изводите по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, т. е. при установена константна практика на ВКС по повдигнатите с въззивните жалби въпроси. Оттук следва, че при подготовката на писмения отговор на въззивната жалба процесуалният представител на въззиваемата - ищца не е бил затруднен да обоснове неоснователността на въззивната жалба, което е и сторил с подадения отговор. Пред апелативния съд не са извършвани процесуални действия, свързани със събиране и оспорване на нови доказателствени средства, с изкл. на представен нов амбулаторен лист, а съдебното дирене е приключило в едно открито съдебно заседание, в което процесуалният представител на ищцата се е явил. Съобразявайки тези обстоятелства, и с оглед констатираната по-горе липса на фактическа и правна сложност на конкретното дело и съответно извършените от адвоката процесуални действия при инстанционното разглеждане на спора, настоящият състав намира, че присъденото на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв на адв. М. адвокатско възнаграждение в размер на 3 610.22 лв. в първата инстанция е правилно определено и няма основания за завишаването му. За защитата във въззивното производство следва да му се определи адвокатско възнаграждение в размер от 500 лв., при съобразяване на диспозитивното начало, до който размер искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските се явява основателно. Тези размери съобразяват защитения материален интерес, обема и вида на осъществената от процесуалния представител работа, като същевременно са справедливи и обосновани съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. второ във вр. ал. 1 ЗАдв. По тези съображения обжалваното решение, в частта му с характер на определение, следва да бъде отменено. Искането на К. С. за изменение на въззивното решение в частта за разноските е основателно относно възложените ѝ такива в нейна тежест за въззивното производство за горницата над 1 000 лв. до 3 874.56 лв., до който размер същите следва да бъдат намалени, а в останалата част – молбата ѝ по чл. 248 ГПК следва да бъде оставена без уважение. Основателно е и искането на адв. М. относно дължимото му се възнаграждение за въззивното производство – за горницата над 205.09 лв. до 500 лв. или за 294.91 лв., която допълнителна сума следва да му бъде присъдена, а в останалата част – относно възнаграждението му за първоинстанционното производство, молбата е неоснователна. След връщане на делото в долната инстанция същото следва да се докладва за преценка и поправка по почин на съда на основание чл. 247, ал. 1 ГПК на евентуално допусната очевидна фактическа грешка в решение № 1410 от 02.12.2025 г. по в. гр. д. № 2755/2025 г. на Апелативен съд – София, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 291 от 10.03.2026 г., изразяваща се в несъответствие между формираната в мотивите на въззивното решение воля на съда за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът на К. А. С. срещу „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД за сумата над 181.60 лв. до 227 лв. – обезщетение за имуществени вреди, както и за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът на К. А. С. срещу „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД за сумата над 28 000 лв. до 42 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, и отразената такава в диспозитива на съдебния акт. Мотивиран от изложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение