Определение № 125 от 14.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1347/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 1402/19.02.2020 г. на К. В. К., чрез процесуалния представител адвокат И. В., срещу определение № 16/13.01.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 546/2019 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив., с което на основание чл. 390, ал. 3 ГПК е отменено постановено по същото дело определение № 447/11.11.2019 г. за допускане на обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН, поради непредставяне на доказателства за предявяване на иска в определения от съда едномесечен срок. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Жалбоподателката твърди, че в определения й от апелативен съд едномесечен срок е изпълнила дадените указания, като същата е предявила иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН срещу Т. В. К. и К. В. К., платила е парична гаранция в размер на 2 000 лева по сметка на първоинстанционния съд и е представила пред последния доказателства за предявяване на иска, както и платежен документ, удостоверяващ внасяне на паричната гаранция. Счита, че законосъобразно е изпълнила дадените й указания, доколкото доказателствата за предявяване на иска и внасяне на определената гаранция следва да се представят пред съда, пред който е подадено искането за обезпечение, т. е. пред първоинстанционния съд. Допълнително сочи, че в определението на апелативен съд, с което е допуснато обезпечение на бъдещ иск, не е посочено, че гаранцията се дължи по сметка на Апелативен съд – Пловдив, поради което и същата е внесена пред първоинстанционния съд – Окръжен съд – Смолян. Ответниците по жалбата Т. В. К. и К. В. К. не е изразяват становище в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради следните съображения: С определение № 16/13.01.2020 г., ч. гр. д. № 546/2019 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, е отменено определение № 447/11.11.2019 г. по същото дело, с което е допуснато обезпечение на бъдещ иск, предявим от молителката К. В. К. против Т. В. К. и К. В. К., с правно основание чл.30, ал. 1 ЗН. При постановяване на обжалваното определение апелативният съд е взел предвид, че в едномесечен срок от връчване на определението за допускане на поисканото обезпечение на бъдещ иск /връчено на 25.11.2019 г./ молителката не е ангажирала доказателства пред съда за предявяване на иска. В изпълнение на служебните си задължения, на основание чл. 390, ал. 3, пр. 2 ГПК, апелативният съд е отменил определението си от 11.11.2019 г. поради непредставяне на доказателства за предявяване на иска в определения на молителката срок. Съдът е констатирал, че в конкретния случай обезпечителна заповед не е издадена, доколкото издаването на последната е обусловено от внасяне на определена с определение № 447/11.11.2019 г. парична гаранция в размер на 2 000 лева каквато сума не е внасяна по сметка на апелативния съд. Върховният касационен съд, състав на II г. о. намира, че обжалваното определение е валидно, процесуално допустимо и правилно, поради което следва да бъде потвърдено. Съгласно чл. 390, ал. 3 ГПК, при допускане на обезпечение на бъдещ иск, съдът определя срок за предявяването му, който не може да бъде по-дълъг от един месец и отменя служебно обезпечението, когато молителят не представи доказателства за предявяване на иска в определения срок. Доказателства за предявяване на иска в определения срок могат да бъдат препис от исковата молба с отразена дата на постъпването и в съответния съд, както и съдебно удостоверение за същите факти. Законът изрично вменява на молителя задължението на представи пред съда по обезпечението доказателства за предявяване на иска, обвързвайки неизпълнението на това задължение с отмяна на допуснатата обезпечителна мярка. Съдът по обезпечението няма задължение да извършва служебна проверка дали искът е предявен своевременно в друг съд, проверката му се ограничава върху това дали по делото са представени доказателства за предявяване на иска в определения срок по чл. 390, ал. 3 ГПК. В този смисъл е т. 2 от ТР № 6/2013 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на ОСГТК, ВКС. В настоящия случай се касае за неизпълнение на дадени указания за представяне на надлежни доказателства, удостоверяващи предявяване на бъдещия иск в едномесечен срок от връчване на определението за допускане на обезпечението, респ. за прилагане на императивната разпоредба на чл. 390, ал. 3, изр. 2 ГПК – служебно задължение на съда по обезпечението да отмени определението си за допускане на обезпечение при непредставяне на доказателства за предявяване на иска в определения от съда срок. Правилно въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 390, ал. 3, изр. 2 ГПК като е отменил определението от 11.11.2019 г. предвид липсата на представени пред него надлежни доказателства за предявяване на иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН в дадения едномесечен срок. Представянето на доказателствата за предявяване на иска пред с частната жалба срещу определението за отмяна на обезпечението, не обуславя отменяване на същото, т.к. доказателствата по чл. 390, ал. 3, изр. 2 ГПК следва да се представят пред съда, допуснал обезпечението.Когато това е съответният въззивен съд, пропускът не може да бъде поправен и пред касационния съд в производство по подадена частна жалба срещу определението за отмяна на обезпечението. С оглед изложеното, частната жалба, като неоснователна, следва да се остави без уважение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на II г. о.