Определение № 2891 от 21.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1648/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Частният жалбоподател „Фолксваген аутоферзихерунг“ АГ, Брауншвайг, Германия, представлявано от адв. Д. Д., обжалва решение № 245 от 25.02.2026 г. по описа на Апелативен съд – София, ГО, 12 състав, по т.д. 1726/24 г., постановено на основание чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на постановеното решение по делото в частта за разноските. В частната жалба излага съображения за неправилност на решението в обжалваната част, неспазване на изискването за съразмерност на дължимите разноски, предвидено в чл. 78, ал. 1 от ГПК. Изрично сочи, че липсва оспорване на заплатеното адвокатско възнаграждение пред въззивния съд относно неговата прекомерност, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, в каквато връзка било произнасянето на въззивния съд по искането, на основание чл. 248 от ГПК. Излага съображения, че с оглед обжалвания интерес, дължимите разноски се определят по съразмерност. Сочи, че общият обжалваем интерес във въззивното обжалване е 46 016,27 евро, с равностойност 90 000 лв. С основното решение по делото на въззивния съд било потвърдено изцяло в обжалваните части първоинстанционното решение. Това определяло защитен материален интерес от ищеца в размер на 27,78 %. С оглед заплатените разноски, съразмерно на 27,78 %, се дължали 1 136, 30 евро. Излага съображения, че изложените мотиви от въззивния съд не кореспондират на исканията на страните в процеса. Моли да се отмени решението в частта над 2 222,40 лв. за разликата до напълно присъдения размер от 8 000 лв. Ответниците по частната жалба М. М. Гачевска, Е. М. Г., Я. В. Г., в качеството си на правоприемници, на основание наследяване на първоначалния ищец М. Г. Г., оспорват частната жалба. Излагат съображения за допустимостта на касационното обжалване. Оспорват сочените доводи в частната жалба относно обжалваемия интерес от 27,78 %. Върховният касационен съд на Р България, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е допустима, подадена от легитимирано да обжалва постановения акт лице. Решението е постановено в обжалваната част по реда на чл. 248 от ГПК от въззивния съд, като с оглед неговия предмет, подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК. Съобщение за постановеното решение е получено от пълномощника на частния жалбоподател на 05.03.2026 г. Частната жалба е подадена на 06.04.2026 г. В акта на въззивния съд е посочено, че решението подлежи на обжалване в 1 месечен срок, с изключение на частта от решението, с което искане за допълване на решението по делото е оставено без разглеждане, като подлежащо на обжалване в едноседмичен срок. Следователно на основание чл. 62, ал. 3 от ГПК, следва да се приеме, че подаването на частната жалба е в по-дълъг от законно определения срок, като е определен по-дълъг срок от въззивния съд, именно 1 месечен. Последният ден на срока е 05.04.2026 г., неделя, неприсъствен ден. Следователно, на основание чл. 60, ал. 6 от ГПК, срокът изтича на следващия присъствен ден, 06.04.2026 г. На този ден е подадена частната жалба и следва да се приеме, че срокът за подаването й е спазен. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с молба по реда на чл. 248 от ГПК от въззиваемия жалбоподател – ответник по иска, подадена в предвидения в закона срок. Въззивният съд е приел, че искането за изменение на решението е неоснователно, като е взел предвид, че ответникът е атакувал постановеното решение над сумата от 10 000 лв. до присъдения размер от 35 000 лв. Посочил е задължителното тълкуване на СЕС в решение по дело С-438/22 г. Приел е, че когато и двете страни са обжалвали първоинстанционното решение и същото е потвърдено изцяло, направените от тях разноски за собствените им въззивни жалби не се възлагат на насрещната страна, остават разноски за собствена сметка, като всяка от страните има право на разноски, които е направила във връзка със защитата срещу въззивната жалба на насрещната страна. Настоящият съдебен състав съобрази подадената молба вх. № 32018 от 26.11.2025 г. от „Фолксваген аутоферзихерунг“ АД, до въззивния съд, с която е посочено, че с решението на въззивния съд на ищците са присъдени разноски от 8 000 лв., дължими от „Фолксваген аутоферзихерунг“ АГ. Общият обжалваем интерес във въззивното производство бил 90 000 лв., ищците обжалвали решението в частта, с която били отхвърлени исковете им за сумата от 65 000 лв., ответниците обжалвали решението досежно присъдената сума от 25 000 лв. С решението по делото изцяло било потвърдено решението в обжалваните части. Защитеният интерес бил 27,78 %. Дължимите разноски за ищците били 2 222,40 лв. На практика е формулирано искане за отмяна на решението на въззивния съд, в частта, с която са присъдени разноски над 2 222,40 лв. до присъдения размер от 8 000 лв. Настоящият съдебен състав установи, че с постановеното по делото въззивно решение № 1190 от 20.10.2025 г. по т.д. 1726/24 г., по описа на АС-София, е потвърдено решението на пъвоинстанционния съд, с което са присъдени на ищците суми съобразно наследствените им дялове от 35 000 лв., за причинени на наследодателя М. Ганчевски болки и страдания от смъртта на сина му В. Г., и в частта, с която са отхвърлени исковете им, до пълния предявен размер от 1 00 000 лв. Видно от данните по делото, ищците са обжалвали решението на първоинстанционния съд в частите, с които е отхвърлен за разликата над присъдената сума от 35 000 лв. до 100 000 лв., предявеният иск от първоначалния ищец М. Г.. Ответникът по исковете е обжалвал решението на първоинстанционния съд за сумата над 10 000 лв. до 35 000 лв. Съгласно представения списък с разноски по въззивната жалба на М. Гачевска, Е. Г., Я. Г. е отправена претенция за заплащане на адвокатско възнаграждение от 8 000 лв. Представен е договор за правна защита и съдействие, съдържащ и разписка, съгласно която процесуалният представител адв. Д. е получила посочената сума от 8 000 лв. С молба, подадена в срока, предвиден в чл. 248 от ГПК, въззивниците-ответници по иска са поискали изменение на решението в частта за разноските, като са посочили, че по съразмерност на въззивниците-ищци се дължат разноски от 2 222,40 лв. С решение № 245 от 25.02.2026 г., по гр.д. 1726/24 г., САС е допуснал поправки на очевидни фактически грешки, оставил е без разглеждане като недопустимо, подадено след изтичане на срока по чл. 248 от ГПК искането на въззивниците-ищци за изменение на решението в частта за разноските, както и е оставил без уважение молбата на „Фолксваген аутоферзиреунг“ АГ за изменение на решението в частта за разноските. Обжалването на решението на първоинстанционния съд е в частите от въззивните жалбоподатели-ищци за разликата над 35 000 лв. до 100 000 лв. и от въззивния жалбоподател – ответник за разликата над 10 000 лв. до 35 000 лв. С решението си въззивният съд е потвърдил изцяло решението на първата инстанция в обжалваните части. Следователно въззивниците – ищци имат право на разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, съразмерно на отхвърлената въззивна жалба на застрахователя, спрямо целия обжалван интерес. Заплатеното адвокатско възнаграждение е за осъществената защита при интерес от 90 000 лв. Основателни са доводите, изложени в частната жалба. Липсва възражение, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Поради това изложените съображения за наличието на задължително решение на СЕС, на основание чл. 267 от ДФЕС, решение по дело С-438/22 г., не са относими, съдът не дължи преценка за заплатеното адвокатско възнаграждение досежно неговия размер. Не може да се приеме и тезата на ответниците по частната жалба, че заплатеното възнаграждение съответства на обжалвания материален интерес. Въззивният съд е следвало да съобрази изложените съображения от частния жалбоподател и да определи дължимите разноски, съразмерно на осъществената защита от ищците-въззивни жалбоподатели, съобразно уважената част от исковете им, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Обжалваемият интерес за всяка от страните се формира не само от размера на претенцията по собствената въззивна жалба, но и от размера на претенцията по противната жалба, срещу която страната се е защитавала. Така общият за всяка страна обжалваем интерес се формира от интереса от защита на собствената и срещу противната жалба-чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК. В случая, с оглед въведения спор за въззивно обжалване, въззивният съд е приел, че двете въззивни жалби са неоснователни и е потвърдил решението на първата инстанция изцяло. В тази хипотеза, всяка от страните е осъществила защита на тази част от спорното право, която е предмет на неуважената жалба на насрещната страна. Спорът е разрешен пред въззивния съд, като ищецът има право на разноски, съразмерно за уважената част от исковете му, ответникът има право на разноски, съразмерно за отхвърлената част от исковете, съобразно правилото на чл. 78, ал. 1 и чл. 78, ал. 3 от ГПК. При осъществяване на въззивно производство от значение е, че с въззивната жалба на ответника по иска, е атакувано съдебното решение за разликата над 10 000 лв. до 35 000 лв., т.е. за 25 000 лв. Съразмерно означава съпоставяне между уважената част, реализираната защита на интереса на страната и общия обжалван интерес пред въззивния съд, както бе посочено 90 000 лв. В случая въззивният съд не е съобразил посоченото правило, предвидено в чл. 78, ал. 1 от ГПК и е приел, че на въззивните жалбоподатели-ищци се дължат разноските, заплатени в пълен размер от 8 000 лв. Допуснато е съществено процесуално нарушение, на посочените правила и решението, в обжалваната част е неправилно. На въззивните жалбоподатели ищци се дължат разноски, съразмерно на спечелената част от исковете, чрез осъществяване на защита пред въззивния съд от ответника, което е в размер на 27,78 %. При доказани разноски от 8 000 лв., това е сумата от 2 222,40 лв. По изложените съображения за разликата над 2 222,40 лв. въззивният жалбоподател-ответник, не дължи разноски на въззивните жалбоподатели – ищци, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Поради това постановеното решение по делото следва да се отмени в обжалваната част и вместо него да се постанови друго, с което да се допусне изменение на решението по делото в частта за присъдените в полза на въззивните жалбоподатели-ищци разноски като бъде отменено за разликата над 2222,40 лв. Така мотивиран ВКС