Определение № 978 от 05.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 689/2024 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба от В. Л. Д., чрез адвокат В. И., срещу определение №543/08.02.2024г. постановено по г.д.№318/2024г. на Върховен касационен съд. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно. Излага, че за него е налице правен интерес от подадената молба за отмяна на постановеното от Районен съд – София разпореждане, потвърдено с определение на Софийски градски съд, за връщане на исковата му молба, тъй като същото е преграждащо производството. Твърди, че дори страната да подаде нова искова молба, следващият съд може да постанови идентичен по съдържание съдебен акт и да принуди жалбоподателя да подава искови молби докато някой от съставите не постанови определение, с което обяви за допустима молбата, с която е сезиран. Сочи още, че актът, чиято отмяна претендира не е сред изброените в ТР №5/2015г. на ОСГТК на ВКС подлежащи на обжалване пред ВКС определения и разпореждания, поради което за страната не съществува друг ред за защита. По същество отправя искане за отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Препис от жалбата не се връчва на насрещната страна. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение е оставена без разглеждане молбата на В. Л. Д. за отмяна на основание чл.303, ал.1, т.5 от ГПК на разпореждане №67095/31.05.2023г., постановено по г.д.№24588/2023г. на Районен съд – София, потвърдено с определение №9308/02.08.2023г. по в.ч.г.д.№8140/2023г. на Софийски градски съд. За да постанови този резултат, съставът на ВКС приел, че съгласно задължителната съдебна практика /ТР №7/2017г. на ОСГТК на ВКС/ не подлежат на отмяна по реда на чл.303 – чл.309 от ГПК влезлите в сила определения, преграждащи по-нататъшното развитие на производството, с изключение на определението за прекратяване на производството поради отказ от иск. Приел, че в конкретния случай производството по делото било прекратено на основание чл.130, ал.1 от ГПК поради недопустимост на предявения иск, поради което постановеният съдебен акт не попада сред подлежащите на отмяна актове по реда на глава ХХІV от ГПК. Посочил, че с влизане в сила на акта не се погасява правото на страната да получи търсената с иска защита, тъй като може да го предяви повторно, за което не са налице процесуални пречки. С новата проверка за допустимост, съдът не повтаря вече извършената такава в предходното производство, а следи самостоятелно за наличието или липсата на положителни и отрицателни процесуални предпоставки за допустимост на производството. Допълнително посочил, че като извънредно процесуално средство за съдебен контрол на неправилни решения ползващи се със сила на пресъдено нещо, производството по отмяна не може да се прилага по отношение на други съдебни актове, за които след изчерпване на редовния процесуален ред не съществува друг път за защита. Определението е правилно. Съгласно задължителната съдебна практика – т.2 от ППВС №2/29.09.1997г. /запазило значението си и при действието на ГПК в сила от 01.03.2008г./ на отмяна по реда на чл.303 – чл.309 ГПК подлежат само актове, които се ползват със сила на пресъдено нещо. Съгласно разясненията дадени в т.6 от ТР № 7/31.07.2017г. по т.д.№ 7/14г. на ОСГТК на ВКС, извънредният характер на производството по отмяна, уредено в разпоредбите на чл.303 – чл.309 от ГПК, обуславя приложимостта му само към определена категория актове – влезлите в сила съдебни решения, които се ползват със сила на пресъдено нещо и определения, имащи техните правни последици – тези за прекратяване на производството поради отказ от иск. Останалите определения не попадат в предметния обхват на понятието „влезли в сила съдебни актове“, подлежащи на отмяна по реда на глава ХХIV от ГПК, за които след изчерпване на инстанционния процесуален ред за обжалването им, не съществува друг път за защита. В конкретния случай определението, с което е потвърдено разпореждане на първостепенния съд за връщане на искова молба като недопустима, макар да е преграждащо развитието на конкретното дело, не се ползва със сила на пресъдено нещо, нито препятства възможността за ново предявяване на иска. Изводът в обжалваното определение за недопустимост на подадената по реда на чл.303 от ГПК молба е съобразен с процесуалния закон и правилен, а подадената срещу него жалба е неоснователна. При така изложените съображения съдът намира, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение