Определение № 1268 от 17.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2048/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. М. Т., Т. Н. Т. и Д. Н. Т. – Х. срещу въззивно решение № 47 /16.02.2024 г. по в.гр.д. № 841/2023 г. на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 841/16.06.2022 г. по гр.д. № 4664/2021 г. на Русенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателите А. М. Т., Т. Н. Т. и Д. Н. Т. – Х. против Обединено счетоводство „Социални дейности“ – ДСХ „Възраждане“, ДПЛФУ „Милосърдие“, ДПЛД „Приста“ и „Домашен социален патронаж“ искове по чл.200 КТ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 70 000 лева, а за ищците Т. Т. и Д. Т. – по 40 000 лева, причинени от смъртта на наследодателя им Н. Д. Т., починал на 30.03.2021 г. в резултат на трудова злополука,настъпила на 14.03.2021 г.. Жалбоподателите излагат доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че искът им е насочен срещу пасивно нелегитимирана страна. Ответникът по касационната жалба Обединено счетоводство „Социални дейности“ – ДСХ „Възраждане“, ДПЛФУ „Милосърдие“, ДПЛД „Приста“ и „Домашен социален патронаж“ в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е подадена от страни по делото, които имат право и интерес от касационно обжалване срещу въззивно решение по искове, за които не е предвидено ограничение за касационно обжалване и жалбата е редовна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: С отговора на исковата молба ответната страна е направила възражение за ненадлежна пасивна процесуална легитимация. Във връзка с възражението съдът е указал на ищците да заявят дали поддържат иска против посочения от тях ответник – Обединено счетоводство „Социални дейности - ДСХ „Възраждане“, ДПЛФУ „Милосърдие“, ДПЛД “Приста“ и ДСП“. С молба - уточнение ищците са заявили, че исковата молба е подадена срещу ответника, който са посочили и поддържат исковете срещу Обединено счетоводство Социални дейности - ДСХ „Възраждане“, ДПЛФУ „Милосърдие“, ДПЛД “Приста“ и ДСП“, представлявано от К. П.. Ищците са наследници на Н. Д. Т., починал на 30.03.2021 г. Представен е трудов договор от 2020 г., сключен между ДПЛФУ „Милосърдие“, представляван от В. Ч. – директор и Н. Д. Т. за изпълняване на длъжността „огняр“. От данните по Декларация за трудова злополука, подадена от В. Ч., в качеството на директор на осигурител ДПЛФУ, се установява, че в 5 ч 30 мин на 14.03.3031 г. е настъпила злополука с пострадал Н. Д. Т. на длъжност „огняр“q назначен в ДПЛФУ „Милосърдие“ - [населено място]. От Декларацията и от описаните в Протокол № 6 от 14.04.2021 г. се установяват обстоятелствата за резултатите от извършеното разследване на злополуката. В медицинската документация, в т.ч. Предаутопсионна епикриза, е удостоверено, че пострадалият е закаран в УМБАЛ „Канев“ от ЦСМП с тежка черепномозъчна травма, намерен в кома, употребил алкохол. В документацията е отразено, че местоработата му е била „Дом милосърдие“. В първоинстанционното производство е представено Решение № 31 /29.07.2021 г. на комисия, назначена със заповед на кмета на [община], с което комисията, на основание чл.28,ал.1 от Закона за достъп до обществена информация предоставя информация за това, че В. Ч. заема длъжността директор на ДПЛФУ „Милосърдие“ по трудов договор и на осн. §1, т.32 от ДР на Закона за социални услуги в качеството на ръководител, е работодател на служителите, осъществяващи дейности по предоставяне на услугите. Посочено е още, че ДПЛФУ Милосърдие не е самостоятелен второстепенен разпоредител с бюджет за 2020 г. и 2021 г., а такъв е Обединено счетоводство социални дейности (ОССД), в чийто бюджет са включени домове за възрастни хора с увреждания, един от които е ДПЛФУ Милосърдие. За да отхвърли предявените искове, първоинстанционният съд е приел, че посоченият от ищците ответник не е материалноправно легитимиран да отговаря по същите, тъй като не е бил работодател на техния наследодател. В решението не са изложени други мотиви за неоснователност на исковете. Във въззивната жалба са развити единствено съображения за неправилност на изводите на съда за това, че ответникът не е надлежна страна по спора и не се съдържат други конкретни оплаквания за неправилност на решението. Ето защо, предвид правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд дължи произнасяне само по така наведеното оплакване. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е правилно. Позовал се е на разпоредбата на § 1, т.1. от ДР на КТ, с която е установено определение на "работодател" и е приел, че съгласно тази разпоредба качеството „работодател" не зависи от притежаването на (качеството) юридическо лице, а от организационната, икономическа обособеност на съответното структурно образование и възможността да наеме самостоятелно работници или служители по трудово правоотношение. Материалноправното положение, което работодателят заема като страна по трудовото правоотношение с работника или служителя обуславя и неговата правосубектност или възможността да бъде страна в процеса по трудовия спор. Въззивният съд е приел, че следователно, качеството работодател се придобива при наличието едновременно на следните условия - организационна обособеност, икономическа обособеност и самостоятелно наемане на работници или служители по трудово правоотношение. В настоящия случай работодател на наследодателя на ищците Н. Д. Т. е бил ДПЛФУ „Милосърдие“, представляван от директора В. Ч.. От писмените доказателства се установява, че Домът за пълнолетни лица с физически увреждания - ДПЛФУ „Милосърдие“ предоставя социална услуга. Трудовият договор на Н. Т. с ДПЛФУ е сключен при действието на ЗСУ, който предвижда социалните услуги да се предоставят в специализирана среда на територията на съответната община, като е запазен и начина на финансиране-делегирани от държавата дейности, а също и че кметът упражнява контрол, присъщ на висшестоящ орган във връзка с делегираната му от държавата дейност. Ръководителят на социалната услуга (назначен от общината-доставчик на социалната услуга) е работодател на служителите, осъществяващи дейността по предоставянето на услугата (пар. 1, т. 32 от ДР на ЗСУ във вр. с чл.28 и чл.29, ал.2 от ЗСУ). От тази разпоредба следва еднозначен извод, че работодател на Н. Т. е ДПЛФУ. Работодателят е надлежен ответник по трудови спорове, а не формации, организации, структури и др., в които евентуално е включен. Предвид изложеното въззивният съд е приел, че решението на първоинстанционния съд е правилно и следва да бъде потвърдено. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за проверка на неговата вероятна недопустимост. Воден от изложеното съдът