Определение № 60466 от 31.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 5055/2021 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. Н. А. срещу определение № 263769 от 25.02.2021 г. по ч. гр. д. № 978 по описа за 2021 г. на Софийския градски съд, IV „Д“ състав, с което е потвърдено определение № 20267992 от 3.12.2020 г. по гр. д. № 46440 по описа за 2020 г. на Софийския районен съд, 50 състав, за изпращане на делото на Пазарджишкия районен съд по подсъдност. Частният жалбоподател твърди, че определението е незаконосъобразно, поради което моли да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде отменено. Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ застъпва становище, че частната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становищата на страните, приема следното: Н. Н. А. е предявил срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск по чл.71, ал.1, т.1 от Закона за защита от дискриминация за установяване на извършени нарушения от администрацията на затвора в [населено място]. Исковата молба е била адресирана до Софийския районен съд, който е изпратил делото по подсъдност на Пазарджишкия районен съд, позовавайки се на разпоредбата на чл.108, ал.2 от ГПК. Софийският градски съд е потвърдил определението на Софийския районен съд, тъй като правоотношението, предмет на предявения иск, е възникнало в затвора в [населено място]. Касаторът желае потвърдителното въззивно определение да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроси, които са израз на тезата, че се касае за иск за непозволено увреждане, за чиято подсъдност се прилага правилото на чл.115 от ГПК. Тази теза е отречена в практиката на ВКС, съдържаща се в определения № 620 от 23.07.2021 г. по к. ч. гр. д. № 2699/2021 г., № 544 от 16.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4613/2019 г. на III ГО, № 48 от 12.02.2021 г. по ч. гр. д. № 304/2021 г. на IV ГО, № 52 от 18.10.2019 г. по гр. д. № 29/2019 г. на 5-членен състав на ВКС и ВАС. Според тази практика местната подсъдност на исковете срещу държавни учреждения е мястото където е възникнало правоотношението, от което произтича спорът съгласно чл. 108, ал. 2 ГПК. Нормата на чл. 108, ал. 2 ГПК е специална и императивна, поради което дерогира изборната подсъдност за деликтни искове, установена в чл. 115 и чл. 105 ГПК. Следователно въззивният съд е тълкувал закона в съответствие с практиката на ВКС и не са налице предпоставките за промяна на тази практика. Ето защо касационно обжалване на определението на Софийския градски съд не следва да се допуска. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение