Определение № 2694 от 19.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 1508/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1. вр. ал. 1, т. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. П. К. – процесуален представител на С. С. С., срещу Определение № 207/17.04.2025 г. по в.гр.д. № 380/2024 г. на АС–Велико Търново, с което е отказано увеличаване на присъденото по чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждение за осъществената във въззивното производство безплатна правна помощ. Частният жалбоподател заявява оплакване за неправилност на обжалваното определение. Поддържа, че погрешно и без обективни критерии е определено възнаграждение в размер, значително по-нисък от дължимия съгласно издадената от компетентен орган Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ), а именно 5 964 лв. с ДДС. Счита, че решението на СЕС, постановено по дело С-438/22, на което се е позовал съдът, е приложимо само при наличие на договорен размер на адвокатското възнаграждение, а не в настоящия случай, в който възнаграждението се определя от съда и определянето му не нарушава конкуренцията. Според жалбоподателя обаче и при съобразяване на решението на СЕС е допустимо съдът да изхожда от посочените в НМРАВ размери като ориентировъчни относно адекватния размер. Допълва, че следва да бъде отчетен и високият защитаван материален интерес, както и че възнаграждението е намалено без възражение от насрещната страна. По изложените съображения моли за отмяна на обжалваното определение и присъждане на допълнително възнаграждение в размер от 4 664 лв. Ответникът по частната касационна жалба Гаранционен фонд не подава отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав Първо отделение, намира, че частната жалба е допустима - подадена е в срок от легитимирана страна срещу акт, подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК. От данните по делото се установява, че С. С., представляван при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, е предявил срещу Гаранционен фонд искове с правно основание чл. 519, ал. 1, т. 1 КЗ (ред. ДВ бр. 101/2018 г.) за присъждане на обезщетение за вредите от смъртта на майка му, настъпила при пътно-транспортно произшествие, както следва: 180 000 лв. – за неимуществените вреди и 43 250 лв. – за имуществените. С първоинстанционното решение исковете са уважени частично – съответно до 126 000 лв. и 18 467,75 лв., като в полза на адвокат К. – процесуален представител на ищеца, съобразно изхода от делото е присъдено възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА в размер от 8 827 лв. Въззивният съд е отменил частично първоинстанционното осъдително решение, като е отхвърлил иска за обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 72 000 лв. и иска за обезщетение за имуществени вреди - за сумата над 10 553 лв., а съобразно това е намалил възнаграждението за първоинстанционното производство до сумата от 3 264 лв. и е осъдил Гаранционен фонд да заплати на адвокат К. адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна защита срещу въззивната жалба в размер от 1 300 лв. с ДДС. По реда на чл. 248 ГПК процесуалният представител е поискал увеличаване на присъденото за въззивното производство възнаграждение до сумата от 5 964 лв. с ДДС предвид сложността на делото и материалния интерес. С обжалваното определение молбата по чл. 248 ГПК е отхвърлена, като съдът се е аргументирал с даденото от СЕС по дело С-438/22 разрешение относно неприложимостта на определените с НМРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения. Приел е, че определеният от него размер е съответен на положените от адвоката усилия и на фактическата и правната сложност на делото, като е отрекъл като единствено релевантен критерий цената на исковете. Напълно законосъобразни са правните изводи на съда, че при определяне на дължимото по чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждение не е обвързан от НМРАВ (независимо от липсата на възражение в тази насока), а дължи да определи същото, ползвайки критерии като фактическата и правната сложност на делото и положените процесуални усилия. Правилно е счетено и че материалният интерес не може да е единствен критерий, но погрешно той е игнориран изцяло. Съобразявайки присъдената в полза на защитавания по реда на чл. 38 ЗА ищец сума (около 82 000 лв.) и определеното за първоинстанционното производство възнаграждение (3 264 лв.), настоящият състав намира за справедлив размер на възнаграждението, дължимо за оказаната във въззивното производство правна помощ, сумата от 3 000 лв. с ДДС. Този размер отчита, че адвокатът е осъществил защита срещу въззивната жалба на насрещната страна чрез подаване на отговор и становище по делото, но също и че не са извършвани действия по доказване, каквито са били предприети в първоинстацнионното производство. Наред с това горепосоченият размер е съобразен с фактическата и правната сложност на делото, чиято по-висока от обичайната степен е призната от първоинстанционния съд при определяне на дължимото за първата инстанция възнаграждение и този негов извод не е бил отречен от въззивния съд при осъществяване на инстанционния контрол върху акта по чл. 248 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,