Решение № 52 от 29.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 512/2010 г.

Решение № 52 от 29.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 512/2010 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Любка Илиева Производството по делото е образувано по чл. 290 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Н. [населено място], чрез адвокат А. М., с вх. № 10050 от 24.09.2009 г. на В. окръжен съд срещу решение № 278 от 29.07.2009 г. и допълнително такова от 29.03.2010 г., двете по гр. д. № 591/2009 г. на В. окръжен съд, с които е обезсилено решение № 326 от 29.04.2009 г. по гр. д. № 2376/2008 г. на В. районен съд, с което ответницата по делото [фирма], [населено място] е осъдена да заплати на касатора -ищец сумата 690 лв., представляваща финансова неустойка, дължима по Договор № 04-0546/29.03.2006 г. за отпускане на лекарства, медицински изделия и диетични храни за специални медицински цели за домашно лечение, заплащани напълно или частично от Н., сключен между касата и ответницата [фирма], наложена й с влязлата в сила Заповед № РДЧ09-1132 от 3.07.2006 г. в частта по т. II-VI, на Директора на Р., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане. За да обезсили първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че предявеният осъдителен иск е недопустим, поради липса на правен интерес за предявяването. Влязлата в сила Заповед на Директора на Р., в качеството й на индивидуален административен акт, представлява самостоятелно изпълнително основание по чл. 268, т. 1 АПК Недопустимо е вземането, установено по основание и размер с влязъл в сила административен акт, да се предявява по общия исков ред с осъдителен иск. Касаторът Н. твърд, че обжалваното решение е неправилно, постановено при наличие на всичките основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Навежда довода, че влязлата в сила заповед за налагане на парична санкция на Директора на Р., макар и да представлява изпълнително основание по чл. 268 АПК, не представлява документ, въз основа на който може да започне изпълнение по реда на чл. 426, ал. 1 ГПК. Тя представлява основание за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ- чл. 417, т. 1 ГПК. А как ищецът да реализира вземането си - чрез заповедното производство или по общия исков път е въпрос на негова преценка. С определение № 876 от 23.12.2010 г. на основание чл. 288 във вр. с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК обжалваното въззивно решение е допуснато до касационен контрол за произнасяне по следните въпроси: 1. "Съществува ли правен интерес от водене на осъдителен иск, след като ищецът разполага с изпълнително основание по чл. 268 АПК ?" 2. "Наличието на влязъл в сила административен акт, представляващ основание за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по смисъла на чл. 417, т. 1 ГПК, задължава ли носителят на вземането, в случая Директорът на Н. да избере заповедното производство или може да го търси по общия исков път. " Ответницата не взема становище по касационната жалба. Касационната жалба е основателна. Неправилно В. окръжен съд е приел, че е недопустимо предявяването по общия исков ред на вземането на ищеца, установено по основание и размер с влязъл в сила индивидуален административен акт- Заповед № РДЧ09-1132 от 3.07.2006 г. в частта по т. II-VI, на Директора на Р.. Тя представлява изпълнително основание по чл. 268, т. 1 АПК, но породеното и удостоверено с нея частно парично вземане подлежи на изпълнение по реда на ГПК /арг. от чл. 269, ал. 2 А./. Посочената по-горе Заповед на Директора на Н., в качеството й на индивидуален административен акт, не представлява изпълнителен титул за започване на принудително изпълнение по реда на чл. 426, ал. 1 ГПК. Тя не е сред изброените в чл. 404, т. 1 ГПК изпълнителни основания. Заповедта на Директора на Н., доказваща по основание и размер частно парично вземане, е основание за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417, т. 1 ГПК, но заповедното производство не е задължително, а има факултативен характер. С нормите на чл. 410, ал. 1 и чл. 417 ГПК то е предвидено като възможност за кредитора, който може, а не е задължен да иска издаването на заповед за изпълнение. Поради предоставената му от закона възможност, кредиторът не е задължен да използва по-леката на пръв поглед процедура, с която разполага по реда на заповедното производство. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес в негово право е да избере пътя за защита на правата си- чрез заповедното производство или чрез предявяване на осъдителен иск. Независимо, че кредиторът Н. разполага с право да се снабди със заповед за незабавно изпълнение, налице е интерес от предявения осъдителен иск, защото длъжникът ЕТ А. Н. К. оспорва задължението. Вземането, дори и да бъде предявено по реда на заповедното производство, няма да се ползва със сила на пресъдено нещо. Такава придобива само съдебно установеното вземане. А дали процедурата за установяването му по реда на чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК ще бъде по-лека от тази по осъдителния иск, предявен по общия ред, ще зависи от конкретните факти и обстоятелства по делото. С оглед на изложеното дотук на поставените правни въпроси следва да се отговори, че съществува правен интерес от водене на осъдителен иск, независимо че ищецът разполага за същото вземане с изпълнително основание по чл. 268, т. 1 АПК. Наличието на влязъл в сила административен акт, представляващ основание за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 1 ГПК, не задължава носителят на вземането да го реализира по пътя на заповедното производство. По изложените дотук съображения обжалваното решение на В. окръжен съд ще следва да бъде отменено, а делото върнато на същия съд за произнасяне по основателността на въззивната жалба. Водим от горното състав на първо търговско отделение на Върховния касационен съд