Решение № 2699 от 11.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12362/2025 г.

Производството е по реда на чл. 237 - 244 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по искане на П. Н. Д., [ЕГН], чрез пълномощника адв. Минчева, за отмяна на влязлото в сила Решение № 7987/18.09.2025 г., постановено по адм. дело № 494/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив. С искането се твърди наличие на основания по чл. 239, т. 4 и т. 5 АПК за отмяна на влязлото в сила решение – между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено друго влязло в сила решение, което противоречи на решението, чиято отмяна се иска, и страната вследствие на нарушаване на съответните правила е била лишена от възможност да участва в делото или не е била надлежно представлявана, или когато не е могла да се яви лично или чрез повереник по причина на препятствие, което не е могла да отстрани. По отношение на основанието по чл. 239, т. 4 АПК се твърди, че са налице две съдебни решения, които по противоречив начин са разрешили идентичен правен спор – от една страна, решението, чиято отмяна се иска, а от друга – Решение № 537/23.01.2023 г., постановено по адм. дело № 6928/2002 г. по описа на ВАС, и Решение № 994/07.05.2013 г., постановено по адм. дело № 2038/2012 г. по описа на Административен съд – Пловдив. Относно наличието на основанието по чл. 239, т. 5 АПК – в искането се сочи, че страната е била лишена от възможността да се запознае и да изрази становище относно допълнително извършена от съда проверка в информационната система на Административен съд – Пловдив досежно липсата на оспорване от подателя на искането на решение на общинския съвет за приемане на ПУП, в обхвата на който попада и имотът му. Искането, поддържано в съдебно заседание и в представена писмена защита, е за отмяна на влязлото в сила решение. Претендира се присъждане на разноски. Ответникът по искането за отмяна – директор на дирекция „Местни данъци и такси“ (МДТ) при Община Пловдив, в писмен отговор, чрез юрк. Димитрова, изразява становище за неоснователност на искането за отмяна. Претендира разноски. Върховният административен съд, тричленен състав на осмо отделение, намира искането за отмяна за процесуално допустимо, като депозирано от страна по делото, насочено срещу влязъл в сила съдебен акт, неблагоприятен за нея и в срока по чл. 240 АПК. Разгледано по същество е неоснователно и следва да бъде отхвърлено, по следните съображения: С влязлото в сила Решение № 7987/18.09.2025 г., постановено по адм. дело № 494/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив, чиято отмяна се иска, съдът е отхвърлил жалбата на П. Н. Д. против Акт за установяване на задължения по декларация (АУЗД) № 3581-1/04.12.2024 г., издаден от орган по приходите в отдел „Събиране и контрол“ в дирекция „МДТ“ при община Пловдив, потвърден с Решение № 11/14.02.2025 г. на директора на дирекция „МДТ“ при община Пловдив, с който са установени задължения на лицето по ЗМДТ за недвижим имот – земя и сграда, находящ се в гр. Пловдив, район Северен, местност жилищен парк „Марица – север“ с идентификационен номер 56784.501.224, за периода 01.01.2019 г. – 31.12.2024 г., както следва: за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) в общ размер на 361,98лв., ведно с 118,75 лв. лихви, и такса за битови отпадъци (ТБО) – за компонентите обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения и за поддържане чистотата на териториите за обществено ползване, в общ размер на 210,31 лв., ведно 66,30лв. лихви. По искането за отмяна на основание чл. 239, т. 4 АПК: Съгласно посочената разпоредба, по реда на извънинстанционния съдебен контрол подлежи на отмяна влязъл в сила съдебен акт, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено друго влязло в сила решение, което противоречи на решението, чиято отмяна се иска. Тълкуването на нормата води до извод, че за да е налице това основание за отмяна, законът изисква да има пълно съвпадение в обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо между двата съдебни акта. Искането за отмяна, в тази му част, е мотивирано с наличието на Решение № 537/23.01.2023 г., постановено по адм. дело № 6928/2002 г. по описа на ВАС, и Решение № 994/07.05.2013 г., постановено по адм. дело № 2038/2012 г. по описа на Административен съд – Пловдив. С Решение № 537/23.01.2023 г., постановено по адм. дело № 6928/2002 г. по описа на ВАС, е отменено Решение от 19.04.2002 г., постановено по ах. дело № 746/2001 г. на Пловдивския окръжен съд, и вместо него, по жалба на З. Н. Д., е отменено съобщение № 195124/2001 г. на данъчно подразделение „Север“, ТДД Пловдив, потвърдено с Решение № 345/02.05.2001 г. на регионален данъчен директор, с което на лицето е определено задължение за 2001 г. за ДНИ в размер на 81,92 лв. С Решение № 994/07.05.2013 г., постановено по адм. дело № 2038/2012 г. по описа на Административен съд – Пловдив, по жалба на З. Н. Д., е отменен АУЗД № 106/26.01.2012 г., издаден от орган по приходите в отдел „Ревизии“ на дирекция „МДТ“ при Община Пловдив, потвърден с Решение № 14/24.04.2012 г. на директора на дирекция „МДТ“ при Община Пловдив, в частта, с която са установени задължения за периода 01.01.2007 г. – 31.12.2011 г. за ДНИ и ТБО. Видно от изложеното, в случая не се установява твърдяната от искателя Д. идентичност в предмета на правния спор между съдебното решение, чиято отмяна се иска, и останалите два съдебни акта, независимо че се касае за един и същ недвижим имот. Това е така, тъй като страна по посочените дела е била друго лице, оспорени са различни от процесния актове, с които са определени задължения за различни от процесния данъчни периоди. Както вече бе посочено, противоречие между двете съдебни решения ще има, когато те се отнасят до един и същ спорен предмет, който разрешават по различен начин, а данните по делото ясно сочат липсата на такава идентичност. Следователно в случая не е налице хипотезата по чл. 239, т. 4 АПК и предявеното искане за отмяна на това основание е неоснователно. По искането за отмяна на основание чл. 239, т. 5 АПК: В разпоредбата на чл. 239, т. 5 АПК е предвидено, че актът подлежи на отмяна, когато страната вследствие на нарушаване на съответните правила е била лишена от възможност да участва в делото или не е била надлежно представлявана, или когато не е могла да се яви лично или чрез повереник по причина на препятствие, което не е могла да отстрани. Анализът на така цитираната правна регламентация обосновава извод, съгласно който, това основание визира допуснато процесуално нарушение от съда, което е лишило страната от възможност фактически да участва в делото, като са предвидени няколко хипотези за отмяна: 1. когато страната, която вследствие на нарушаване на съответните правила е била лишена от възможност да участва в делото; 2. не е била надлежно представлявана; 3. когато не е могла да се яви лично или чрез повереник по причина на препятствие, което не е могла да отстрани. Общото между отделните хипотези е, че страната не е могла да вземе участие лично или чрез надлежен представител в съдебното заседание при гледане на делото, което е довело до нарушаване на правото ѝ на защита и това се е отразило върху правилността на постановеното съдебно решение. В конкретния случай не е изпълнена нито една от регламентираните хипотези, а и не се твърди съдът да е допуснал нарушение, довело до лишаване страната от фактическата възможност да вземе участие лично или чрез надлежен представител при разглеждане на делото. Фактическото основание, посочено в искането за отмяна, се свежда до изложени в решението на съда мотиви за извършена служебна проверка относно липсата на оспорване, от страна на Д., на Решение № 391, взето с Протокол № 28/14.10.2010 г. на Общински съвет Пловдив, с което е приет ПУП по отношение на територията, на която попада процесният имот. Това съображение на искателя не обосновава отмяна на съдебното решение по реда на чл. 239, т. 5 АПК, съответно искането за отмяна и на това основание е неоснователно. Предвид изхода на делото и на основание чл. 143, ал. 3 АПК искането на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение е основателно, но само по основание, не и по размер. В настоящото производство по отмяна на влязло в сила съдебно решение не се разрешава правният спор по същество, поради което претенцията за присъждане на разноски съобразно материалния интерес и чл. 161, ал. 1 ДОПК вр. Наредба № 1/09.07.2004 г. е неоснователна. С оглед това юрисконсултското възнаграждение следва да бъде определено в размер на 200,00 лв. съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ. Посочената сума следва да се превалутира на основание чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България и да се определи в размер на 102,26 евро. Воден от горното и на основание чл. 244, ал. 1, предложение първо АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на осмо отделение,