Определение № 3433 от 04.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2075/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Подадена е частна жалба от адв. Петя К., процесуален представител на Й. Н. К., срещу определение № 316/04.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 411/2024 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново, І граждански и търговски състав, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на частния жалбоподател за изменение на въззивно решение в частта му за разноските, както следва: 2) за увеличаване на размера на присъденото адвокатско възнаграждение, като бъдат присъдени допълнително 1260 лв. с ДДС за осъществено безплатно процесуално представителство пред въззивната инстанция и 2) да бъде оставено без уважение искането на ответника за присъждане на съдебни разноски за първоинстанционното производство, респ. те да бъдат намалени. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд неправилно е изчислил размера на присъденото по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение, тъй като с уважаването на въззивна жалба претенцията на ищеца е уважена в размер на 57%. Счита, че съдът незаконосъобразно е приел за относимо решението на С. от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, поради което е намалил възнаграждението на пълномощника на ищеца, осъществяващ безплатно процесуално представителство. Поддържа, че настоящото дело се отличава с висока правна и фактическа сложност – с оглед на неговата продължителност, събраните доказателства и приетите експертизи. Твърди, че с оглед на изхода на правния спор във въззивното производство апелативният съд е следвало да разпредели отговорността за разноските и в производството пред първоинстанционния съд. Ответникът по частната жалба не е подал в законоустановения срок писмен отговор. Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя се явява неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, окръжният съд е изяснил, че с въззивното решение е отменено първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен искът на Й. Н. К. за разликата над 50000 лв. до 80000 лв., като този иск е уважен до обжалвания размер от 80000 лв. (допълнително за 30000 лв.). Счел е, че при съобразяване както на задължителните за националните юрисдикции указания по тълкуването и прилагането на правото на ЕС, дадени с решение на С. от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, така и на уважената част от въззивната жалба присъденото с въззивното решение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. П. К. от САК адвокатско възнаграждение за осъщественото пред въззивния съд безплатно процесуално представителство в размер на сумата от 2400 лв. с ДДС съответства на действителната фактическа и правната сложност на делото. Приел е за неоснователна молбата на въззивника за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските – с оглед на изхода на правния спор пред въззивната инстанция. Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на С. от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение при предпоставките на чл. 38, ал. 2 ЗА, във вр. с ал. 1 на този член съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за осъществената безплатна правна помощ на ответната страна. В конкретния казус първоинстанционното производство е образувано по искова молба на пострадалата, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД срещу ЗД „Бул Инс“ АД за заплащане на заместващо обезщетение в размер на 25500 лв. (частичен иск от 80000 лв.). След допуснатото в проведеното на 21.02.2024 г. по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на исковете техният размер е увеличен от 80000 лв. на 140000 лв. Пред апелативния съд е проведено само едно открито съдебно заседание, като въззивникът не се е явил и не е бил представляван, но от адв. П. К. от САК е представена писмена защита. Въззивният съд е уважил въззивна жалба, като е приел за основателен предявения иск срещу ЗД „Бул Инс“ АД за сумата от 80000 лв. (присъдил е допълнително 30000 лв.). Настоящият съдебен състав счита, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност – всички правопораждащи спорното материално право юридически факти (твърденият деликт и пораждането на действително застрахователно правоотношение, по което ЗД „Бул Инс“ АД е обезпечавало деликтната отговорност на застрахования водач) са установени от доказателствата, събрани в първоинстанционното производство, поради което правният спор пред въззивния съд се е съсредоточил единствено върху размера на заместващото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени веди – съобразно критериите за справедливост, уредени в чл. 52 ЗЗД. В този смисъл, пренесеният с въззивната жалба на въззивника-ищец правен спор не се е отличавал нито с фактическа, нито с правна сложност - при подготовката на въззивната жалба процесуалният представител на въззивника обективно не е бил затруднен да обоснове по-високия размер на претендираното заместващо обезщетение. Пред апелативния съд не са извършвани процесуални действия, свързани със събиране и анализиране на нови доказателствени средства и способи за установяване на причинно-следствените връзки между обстоятелствата и явленията в обективната действителност, като съдебното дирене е приключило в едно открито съдебно заседание. Поради тези правни съображения и с оглед на уважената част от въззивната жалба определеното от въззивния съд адвокатско възнаграждение за осъщественото от пълномощника на въззивника безплатно процесуално представителство в размер на 2400 лв. с ДДС отговаря както на положените от него процесуални усилия, така и на действителната правна и фактическа сложност на делото. Установява се, че ответникът ЗД „Бул Инс“ АД е извършил съдебни разноски пред първоинстанционния съд в общ размер от 4080 лв. с ДДС, представляващи адвокатско възнаграждение по представени 2 бр. договори за правна защита и съдействие. С определението, постановено на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, първоинстанционния съд е присъдил на ответника сумата от 700 лв. с ДДС, представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото пред окръжния съд процесуално представителство. Макар и въззивната жалба да е изцяло уважена, присъдените в полза на ответника съдебни разноски, сторени пред първоинстанционния съд, не следва да бъдат намалявани, тъй като те са определени в размер, който е по-нисък от дължимия, вкл. и като се вземе предвид и по-високо определеното от въззивния съд заместващо обезщетение (принципно, когато въззивният съд достигне до различни правни изводи от първоинстанционния съд, обуславящи различен правен изход по повдигнатия материалноправен спор, той следва служебно да се произнесе и по разпределението на отговорността за разноските, сторени в първоинстанционното производство, което обстоятелство не е било съобразено от апелативния съд в обжалваното определение). С оглед изхода на правния спор във въззивното производство (искът е уважен за сумата от 80000 лв., а е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 140000 лв.) тези разноски възлизат на сумата от 1748,57 лв. с ДДС (4080 лв. с ДДС х 60000 лв. /140000 лв.), т.е. значително над присъдената сума от първоинстанционния съд – 700 лв. с ДДС. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи настоящият съдебен състав достига до правното съждение, че дължимите съдебни разноски са определени правилно от въззивния съд, поради което частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение като правилно трябва да бъде потвърдено. Воден от горното, съдът